автор: severianin

Една завеса бисерна мъгла във сиво-синьо
драпира утрото и тежки дипли стеле
и хоризонтът като недовършена картина
се ражда трудно изпод бледите пастели.

И вятърът, нахален грубиян, не се здрависва
с листата в клоните, а ги пилее с пълни шепи;
далече горе някъде внезапен лъч увисва,
пробил за миг през булото на облаците слепи.

Какво празнува Дунав?
В дреха бяло-сива
той черпи всички с пенното шампанско на вълните,
а вятърът заплита с мокри пръсти къси гриви
и чука чаша с облаците, с лодките, с върбите...

И като щедра шепа дребни лъскави конфети
внезапно снежен прах полита над водата –
вали ли първи сняг, размисля ли небето?

Една снежинка пада в шепите на тишината.

След нея – още, все по-щедро, все по-гъсто –
вали, парцалената лудост наедрява.
Небето сякаш гали този свят със бели пръсти,
а хладната ръка на нежността му се стопява...

Вали!
Снегът вали така от милион години –
той знае, че ще дойде моят ден, че аз го чакам.
До мене няма път, пътека няма, ни пъртина,
не тръгвайте насам, ще се изгубите сред мрака.

Аз ще се скрия тихо в бялото на снеговете –
не тръгвайте към мен, наистина ще се изгубите!

Да бъде моя зимата!
Не ви очаквам, оставете ме,
тъй както аз оставих тоя шарен свят на другите...