автор: katbalu

Пъстро лято свърши,
есен клони кърши
вятър леденее,
шумата пилее...
Там между листата
цялото в позлата
жълто като слънце,
търкули се - зрънце:
„Оле! Зъзна цяло!
Нямам одеяло!
Нямам си кожухче,
да поспя във пухче.
Птици щом ме зърнат
искат да ме клъвнат,
мравка зла ме гони
през бодливи клони,
мишката Гризана-
хитра Торбалана
души по земята
търси ме в полята!
Вятърко! Вземи ме!
Нейде отведи ме!
Нека да замръзна,
всичко ми омръзна!“
Чу го зимна хала-
ледена и бяла,
вдигна във небето
зрънчицето клето...
Мете, шета, ви се,
после- укроти се,
хвърли на земята
най- подир метлата
Тихо сняг зашепна,
в клонките полепна
нарои се в преспи
весели, чудесни.
Хвръкнаха шейнички,
детски ръкавички
топчета строиха
после ги слепиха
сложиха им - ето,
морков за нослето
въглен за очички
пръчки за ръчички.
Стар тиган подскочи
челото посочи
и роди се Снежко
смешен белодрешко.
Весел се усмихна
с морковчето кихна,
но, не щеш ли, зрънце
ярко като слънце
търкули се в Снежко
и изпъшка тежко:
„Толкова треперя
дом да си намеря!
Спи ми се, отпадам,
сили вече нямам!
Моля те! Вземи ме!
В тебе приюти ме!
Снежко щом го зърна
мило го прегърна
джобче си направи,
скришно го постави
точно до сърцето
да се скрие клето.
Тихичко му каза:
„Спинкай! Ще те пазя!
Ще си пак щастливо,
пак ще бъдеш живо!“
Тъй шептеше нежно,
туй плашило снежно,
сам само остана
в пустата поляна
и така застина
в зимната на картина.
Мина Вълчо – рече:
„Ха! Какво човече!“
Лакомо го гризна,
ала сняг си близна,
ритна ядно Снежко.
После дойде- Ежко
и за топли съчки,
взе ръцете - пръчки.
Лиса също мина:
„Я! Тиган си има!"
Взе го Лиска бърже
яйчица да пържи.
После – скок и Зайко
прихна: “ Леле, майко
и за мене има
радост в тази зима!“
Снежко той потупа:
„Ех, че ми се хрупа
твоя нос чудесен
толкова е пресен!“
Снежко все мълчеше,
въгленче блестеше
плуваха сълзички
в черните очички.
Но, не се предаде,
зрънцето не даде...
..............................
Мина месец, два ли,
пролетта запали
песен из гората.
Вдигна се тревата.
Снежко се потеше,
бавно се топеше
взе да се смалява
взе да посивява,
в локвичка потече
тихичко изрече:
„Събуди се зрънчо!
Ставай малък сънчо!
Ставай да порастнеш,
силен да израстнеш...

Мина време- ето,
някъде в полето,
там – де Снежко беше
златен цвят растеше.