автор: avloeis

Сами сме в този свят,
Изпълнен с толкова лъжи
И Съдбата приготвя ни обяд,
Лишен от нежност и мечти.
Лъжливи думи ни обсипват
И все по-фaлшив е всеки ден.
Студени устни ни запитват:
“И ти ли падна в този плен?”

Сънища от филм късометражен,
Черно-бял и звукът го няма.
Само вятърът като прокажен
Напомня ми, че всичко е лъжа голяма.


Първа глава

Дъжд, студен и самотен се изливаше над момичето и я караше да трепери. Тя бе като черно петно върху червения килим от листа, покрил алеята зад Академията. Бе сама и самотата й харесваше, особено след като отгоре й бяха изсипали какви ли не гадости. Лежеше там и наблюдаваше, невиждаща посивялото небе. След като падна не й се ставаше от земята, нямаше желание да се върне обратно при съучениците си, нямаше желание да остава и минута повече на това място, но нямаше и избор. Тази мисъл я осени с досадното си бучене и тя стана, продължавайки към общежитието на момчетата, където я преместиха вчера. Бе разочарована от хората тук. За пореден път момичетата от другия клас й скроиха номер, а другите наблюдаваха безучастно. Тя самата не стори нищо, не се защити, дори не ги устои с поглед, просто се изправи и излезе преди да се разплаче. Не желаеше повече наказания.
В тихото предверие на общежитието бе единствено пазачът, който я прониза с поглед.
- Добър ден! – учтиво поздрави тя.
- Госпожице Влаомис, мога ли да попитам защо не сте в час? – пропусна учтивостите той.
- Трябва да се преоблека, Господине! – тихо отвърна тя и направи няколко крачки към стълбите.
- Какво се е случило с Вас? Защо имате този вид?- попита мъжът, след като огледа прогизналата й униформа. – Отново се забъркахте в някоя беля?
- По – скоро ме забъркаха, но няма значение! – отказа се тя да обяснява, нямаше смисъл. – Моля да ме извините, но трябва да побързам!
- Разбира се! – съгласи се той и я проследи с поглед по стълбите.
Момичето остана без дъх докато се изкачи до своята стая, откъсната сама на последния етаж. Вратата изскърца възразително на натиска. Мириса на прах и застояло веднага се усети, но тя бе принудена да продължи в необитаваната от много време стая, която използваха за наказание на учениците нарушили прекалено много правилата, какъвто бе нейният случай. Госпожица Влаомис нямаше вина, просто някой я бе натопил, хвърляйки шалчето й в подземията, където бе забранено да се ходи. Все пак извади късмет, че не я изключиха, а просто я запратиха в тази огромна таванска стая. Въпреки прахта, паяжините и множеството изоставени вещи, за момичето това място бе някак приятно и уютно, за разлика от другите части на Академията.
- Просто има нужда от сериозно почистване!- каза си тя за пореден път и се запъти към банята, за да отмие всички гадости от себе си.
Постара се да бъде бърза, но когато бе готова разбра, че ще закъснее за четвъртия час, а това определено не бе добра идея. Учителят по изобразително изкуство определено не бе от най-строгите преподаватели в академията, но мразеше да се закъснява за часа му. Когато някой направеше тази грешка биваше безмилостно смъмрен и изпитан. Момичето бързо слезе по стълбите и тичешком мина покрай пазача, който се развика след нея. Дъждът почти бе спрял и тя спокойно изтича разстоянието от общежитията покрай градината на Жерар, до училищната сграда и влезе точно преди тежките врати от метал и дърво да бъдат затворени. Бе толкова притеснена да не закъснее, че не реагира дори, когато се блъсна в госпожа Кикова. Просто каза едно бързо извинение и продължи по стълбите към втория етаж. Познатия аромат на рози я лъхна докато препускаше по коридора към последната стая. Стъпките й отекваха глухо по тъмния килим.
Пое си дъх преди да влезе и дръпна вратата, свеждайки виновно глава.
- Добър ден, господин Джоунсинг!- каза тя.- Моля да ме извините за закъснението! Мога ли..
- Сядайте, госпожице Влаомис!- прозвуча леко нервно гласа му
- Изглежда не научихте урока си, госпожице!- скастри я директорката, която също бе в стаята, и я стресна.
- Извинете, госпожо Директор!- побърза да каже момичето и видя една непозната фигура да стои до двамата възрастни.
- Сядайте!- нареди студено жената и се обърна към класа.- Заради закъснелите изглежда ще трябва да повторя! Това е Амброас Блек, новият ви съученик от днес! Моля да му помагате и да го приемете.. без никакви щуротии! Разбрахте ли ме?
- Даа!- отговориха всички в един глас.
- Надявам се да е така!- с леко подозрение каза тя и ги огледа добре през стъкалцата на кръглите си очила.- Сега ще ви оставя! Приятен час! Довиждане!
- Довиждане!- казаха и учениците, ставайки от местата си, а след това се разшумяха.
- Тишина!- повиши гласа си учителят.- Господин Блек, може да седнете на свободния статив до госпожицата. Надявам се тя ще ви помогне да се ориентирате в академията, нали госпожице?
- Да, господине!- с неохота се съгласи тя, нямаше избор.
- Благодаря!- каза Амброас без да си прави труда да придава приятелски вид на лицето си, гласът му бе достатъчно завладяващ, за да прикове всички погледи към него.
- Имате ли някакви въпроси, Блек?- обърна се към него Джоунскинг.
- Мога ли да попитам защо в целия клас има само едно момиче?- плюбопитства той.
- Защото, госпожица Влаомис е единствената преминала изпитите за тази специалност!- отговори преподавателят.
- Просто тя е мъжкарана!- провикна се един от учениците, но момичето не го удостои дори с поглед, сякаш не го чу.
- Господин Грийн, определено думите Ви са неуместни и глупави!- скастри го Джоунсинг.- Нека госпожицата обясни избора си!
- Не мисля, че ви засяга!- отказа тя, но острия поглед на учителя й показа, че няма да мине просто така.- Защото съм изучила етикета, който бива преподаван в другия клас и сметнах за по-интригуващо да се запиша в така наречения “Мъжки клас”!
- Надявам се по-често да показвате наученото от етикета, Влаомис!- сухо каза преподавателят и каза на Амброас да си седне.- Днес темата ви за рисуване е “Женската красота”. Искам да нарисувате на платната пред себе си точно това, което смятате за най-красиво от жената. Може да е косата, тялото или част от него, лицето.. всичко, което прецените. Можете свободно да избирате материалите за рисуване и цветовата гама. Започвайте!.. Малко преди края на третия ни час ще ги изнесете отпред, за да ги коментираме.
Момичето седеше загледана в бялото платно и се чудеше какво би било най-подходящо да нарисува, за да изрази мислите си, но господин Джоунсинг я стресна, когато каза близо до нея:
- Вие госпожице, ще рисувате на тема “Красотата на мъжа”! Ще ви поставя и оценка така че не ми предавайте отново празно платно и много обяснения- няма да бъдат приети!
Тя пожела да възрази, но този път нямаше право и унило започна да подготвя боите си, но в главата й не изникн никаква картина. Колкото и да прехвърляше образите на страи и млади мъже, на минали спомени.. В главата й искочи поемата на Дерар дьо При, който пишеше за любовта, бащинство и силата, но всичко бързо избледня на фона на днешните събития. Имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче..
- Няма ли да рисуваш?- попита я Амбоас, изваждайки я от мислите й.
- Виж ти кой го казва!- тихо каза тя, виждайки и неговото бездействие.
- Аз вече съм готов!- уверено отвърна той.
- Този номер с празното платно и многото празни приказки не минава пред Джоунсинг!- каза тя с насмешка, усетила какво е замислил.
- От личен опит ли го казваш?- попита момчето.
- О, и още как!- засмя се тя на собствената си грешка, като показа на момчето малко по-приветлива страна от себе си.
- Вместо да си говорите започнете да рисувате!- провикна се господинът от другия край на стаята.
- Как е първото ти име?- полюбопитствува Амброас след няколко минути мълчание.
- Дженифер.- отговори тя.
- Хубаво име!- усмихна се леко той.
- Благодаря! Твоето е много интересно, до сега не съм го срещала!- отбеляза тя.
- Оригинално е, нали?
- Да!- двамата се усмихнаха един на друг.
Джен се загледа в профила на съученика си, имаше изключително правилни черти и високо чело, което се обрамчваше от гарваново черната му коса, подсилваща белотата на кожата му. Бе прехапал плътните си устни, съсредоточен над работата си, а леко разкопчаната му риза разкриваше тънка верижка с някакъв символ на нея. Атлетичното му тяло се личеше дори под строгата униформа, а на дългите му пръсти блестяха две халки от стомана. Излъчването му бе пленително и в същото време доста студено.
- Колко още мислиш да ме наблюдаваш?- попита изведнъж той и зеленият му поглед срещна нейния.
- Докато не измисля какво да рисувам!- тя реши да играе самоуверена роля и не погледна в страни.
- Реши ли вече?- попита Амброас, когато тя взе четката и започна да нанася боя по платното.
- Май да!- разсеяно му отговори.