автор: verysmallanimal

Светът стои на самия край и леко се полюлява напред-назад. Свят като свят – нито голям, нито малък; нито черен, нито бял – най-обикновен, като милионите малки светове от които е направен.
Малките светове щъкат нагоре-надолу, сблъскват се и пак се разделят, а след тях остават мъждукащи светлинки – някои казват, че са звезди, други – че са свещички, палнати в маминдолското гробище в нощта на Голяма Задушница. В такава нощ, ако не е облачно, накъдето и да погледнеш – и нагоре, и надолу – еднакво е, като че небето се оглежда в Мамин дол. Или обратното.
И други неща има в Света, като например кал, къщи и кучета, но най-много са приказките. Те го изпълват от край до край и като хоросан слепват съставните му части, та да не се разпадне. Истински, измислени, страшни или весели, приказките са живинката му и благодарение на тях той стои сега на края и се поклаща замислено, а не се е хакнал, да речем, в някоя дълбока и тъмна дупка. Светът не знае кой измисля приказките и няма как да знае, защото всяка от тях разказва за различни неща, а една приказка, както подозираше, го беше родила. Хората от много години си блъскат главите да разберат кое е първо – Светът или Приказката за него и докато търкалят малките си светове по пътищата все поглеждат с едно око, та дано намерят отговора. И тъкмо някой го намери, ей ти на – друг иде и вика:
- Я остави тия глупости бе!
И отминава натаък – издул жили, бута ли бута света си нагоре по баира, сякаш там го чака печена кокошка или оная хубавица от снощния сериал по телевизията. А пътьом хем търси отговора, хем си съчинява приказки, в които обикновено той е в центъра на всичкото, а наоколо му се въртят всякакви дребни, нескопосани човечета и само гледат как да му пречат. Като Дяката, на дядо Руси малкия внук, дето по едно време замина за София, уж да учи – хем нищо не направи, хем все много знае:
- Аз – ще рече на дяда си – до сега много да съм постигнал, ама оня идиот, декана на факултета ме прецака. Обаче сега, като направим фирмата с Мишо, ще му покажа...
Пък дядо Руси, дето не случайно му викат Драката, се подсмихва:
- Тъй чедо, тъй – отворете я тая фирма, курдисайте един тезгях насред село, пък продавайте мурафети...то, аслъ, в туй най ви бива.
После става, излиза в градината и вика от там:
- Я ела тук бе, мързел! Вчера като ти казах да прекопаеш тиквите, на ушите си ли беше седнал?
Така – уж рода, уж заедно живеят, ама различни приказки разказват и световете им толкова далечни, че и с бързия влак три дни трябват, да стигнеш от единия до другия.
Светът се вглежда в себе си, после бръква някъде дълбоко навътре и с пръст чуква два малки свята, дето са се озъбили един срещу друг и аха – да се изпотрепят. Търкулнати така безцеремонно от големия пръст, те се свиват всеки в ъгъла си, ближат рани и се сочат еди-друг обвинително. Известно време Светът диша спокойно и равномерно, светлинките се укротяват и се чува само тихата песен на звездния вятър, който разгонва огромните облаци звезден прах и завърта галактиките бързо-бързо, като въртележката на събора в Кутра.
Като погледне човек към небето, не вижда никакви галактики и космически облаци, а само малки трепкащи звездички, накачени като по коледно дърво. Тия дето са по-учени и те не ги виждат, ама нали са ербап, не си признават и само мътят главите на хората. Мътят, мътят, докато на някой не му избие чивията и вземе, че направи една голяма бомба, изпъне се пред останалите и размахва пръст:
- Правете си сметката, ей! Видите ли го това чудо – ще взема да ви прасна с него, та да видите вие...
И който си няма такава бомба свива уши и се мушка в килера – ега намери там някакви чаркове, та и той да си направи. Да ги питаш за какво са им – нито за ядене стават, нито можеш ощипа бомбата по задника. Ама на – завист и лакомия. По-миналата година Веса, на Динко Зарзалов жена му, така беше пощръкляла, че Домузчиеви си купили нова кола на старо, пък наш Динко, видите ли, още се друса на Лада-та.
- Ма той стар тоз Опел, ма Весе – мрънкаше Динко.
- Стар, ама нов! – не мирясваше булката – иде ми да я хвана тая дебелана за гръцмуля и да стискам, да стискам....
В ядосана приказка живее нашата Веса, а Динко...Динко всеки момент може да изпадне от списъка с действащите лица. Пък дебеланата Домузчиева хич не я мисли – нейната приказка е в картинки, като комикс.
Такива неща стават навсякъде по света – някои от светлинките са, нека го кажем, тъмни, а има едни, дето светят с обратна свелина, каквото и да значи това. И затова Светът се поклаща – като станат опаките светлинки повече, се накланя напред и току да прекрачи през края, а натежат ли другите, истинските, прави малка крачка назад. Самотна и тъжна работа е тая, неговата, ако че е пълен с какви ли не чудесии и погледнат отвън прилича на панаир – шарен, шарен, та чак очите да те заболят. И да речеш, че все така е било – не! В самото си начало, когато още е правил първите си неуверени крачки към края, Светът бил тумбест, гладък и светел равномерно, а стрелките на часовниците плавно се местели напред и само напред, без да подскачат като ощипани, щом наближат полунощ. Мир и любов царели, зверовете се ядели едни други само когато били гладни и никой не намирал кусур на тигъра, например, че бил изял някаква антилопа – ми нали и тя е изяла сума ти трева и пак изглежда хрисима като манастирска послушница. Вятърът измислял приказки, разнасял ги по света, а те раждали нови светове.
Когато в една ябълкова градина изневиделица се появил човекът, никой не забелязал нещо нередно. Той, обаче, не бил като другите, да си гледа работата и лекичко да побутва колелцата на живота, не – все недоволен, все нему малко се паднало, все той знае кое как да стане, а другите кучета ги яли. Шляели се човеците на тумби по света и гледали каква пакост да направят, че един ден внуците им да кажат:
- Брей, тия нашите с огън и меч са завладяли тези земи! Пък ние защо стоим, ами не се грабнем, та да поизтрепем комшиите – я какво се ширят из полята, гаче са им бащиния!
И току пъхнат някой прът в колелцата. Днес някое колелце, утре дуго и Светът започнал да се обърква, да кривуличи, да подскача лудо напред, а понякога пък спирал като магаре на мост и не ще да помръдне дълго време. Мъка си е това и Светът понякога се отръсква като куче, налазено от бълхи. Поизтърсва малко от поразниците, поразрежда ги и му олеква. А тия дето остават, след като напълнят гащите от страх правят метани от сутрин до вечер и се кълнат, че на – тъй вече не бива и от следващия Великден нататък всичко ще е от хубаво по-хубаво. Мижи да те лажем, както казват – не минава много и като се наплодят пак захващат старите номера. Не стига това, ами и се изхитрят, та изобретяват езика, с който си предават наученото от род в род и така всяка злостна мисъл не се губи, а остава в книгите им – уж за поука. И приказките им едни такива – зли. Само понякога в някоя от тях се долавя аромат на изгнила шума, прясно окосено сено и морска сол. Ама кой ти чете такива приказки.
Веднъж Светът така силно се отръскал, че не само изтребил маса народ. А на тия дето оцелели им се объркват езиците и става една, не ти е работа. Гледаш ги, за едно говорят, а по някое време единият фрасне събеседника си с камък по главата – не разбирал, казва, от дума. Това е, защото слушат само звука на думите, а не чуват какво им шепне животът. То е като с песните – знаеш думите, четеш нотите, обаче като зинеш да пееш и залата се изпразва. Простаци – мислиш си – от сърце им пея, а те... Повечето хора не пеят от сърце, а от по-надолу някъде. Но пеят – шум да се вдига и публика да има. В Мамин дол, който си е един малък свят, има двама, дето пеят – поп Васил, като дойде в петък от Бяла борика и Жеката, кръчмарят – той не гледа петък ли е или вторник – колкото по напредва вечерта, толкова повече му се пее. Пеят те, ама на сутринта попът глава не го боли, а Жеката още в тъмно клечи до кацата със зеле. На отеца публиката му все от престарели бабички, и ако на другия ден нещо ги боли, това е артритът. А жековата публика, дали щото много присърце взима песните му, но на сутринта и тя бяга при кацата.
Обичат си хората езика, тачат го и не дават прах да падне върху него. Че знаят – хай са го затрили, хай са загубили възможност да се лъжат. Лъжите от всякакъв вид са им любимо занимание и без тях сигурно за кратко време ще измрат от мъка и скука. Питаш, да речем, Неделчо Бонин не е ли виждал козите ти, а той:
- Ааа, как бе, преди няма и час ги видях нагоре по Гола чука – май Куция ги водеше нанякъде.
И докато ти псуваш и Куция, и бастуна му, Неделчо стои неподвижен, замрял под слънчевите лъчи, които галят хитрото му лице и стоплят малката му лъжлива душичка. За такива мигове си струва да живееш, смятат хората и се вардят да не изрекат някоя истина, та да си съсипят деня.
Е, има някои, дето живеят така, като че са раждани преди всички потопи – говорят на оня праезик, с който едно време са общували и хора, и добитък. Те са, които раждат приказките. Има ги, но са рядко. Баба Кондовица, например и Бончо, жълтото куче на Динко – по цели дни могат да седят един до друг без дума да обелят, но всичко разбират и знаят това което трябва да се знае. Горе-долу така се разбират бай Христо и магарето му – дядката се убива да кълне на висок глас добичето, а то само го гледа с големите си очи. Гледа, ама за всеки е ясно какво си мисли магарето, ако че си мълчи.
И лаком бе, много лаком народ! Стисни ръка в юмрук и я скрий зад гърба си, че да видиш как те зяпат. Никому няма да хрумне, че си изкълчил ръката си, например, а всеки си казва на ума: „Мамка му, тоя е намерил пет лева на пътя! Какъв никавец, а глей как му върви, да пукне дано!” И ако има чалъм, ще гледат да те прилъжат да отвориш юмрук, че да ти вземат това дето го държиш.
Такива са на, хората – май не са от тоя свят, дошли са за малко, колкото да объркат нещата и някой ден ще си идат. Ще пусне някой дума, че там, зад края има голяма черна дупка, която е засмукала де каквото съкровище има. Ще им палне фитила и ще се юрнат надолу в тъмното. Щото тоя бяс трябва да избие нанякъде, нали. И какво – имало хора, няма хора – туй то. Светът ще отгърне последната страница от книгата с човешки приказки – тая, на която е нарисувана една баба, цялата в черно, с коса в едната ръка. После ще захлопне книгата и ще я тури под миндера, да я четат мишките. Други приказки ще има, защото приказките не са измислени специално за човека, каквото и да си мисли той.
Светът ще види, че това пред него не било край, ами пътят си продължава все напред, докъдето погледът ти стига. Ще въздъхне с облекчение, ще плюе в черната дупка и бавничко ще продължи да се търкаля напред.