автор: Pipilota

Открадна сърцето ми. Заключи го в най-далечната клетка на твоето и го остави само.

Храниш го, носиш му вода, но ... не го пускаш да се разходи с теб по двора. Мъчителни са миговете, когато хлопне тежката врата и сърцето ми чуе щракването на катинара. Тоя звук кънти като камбана. Имало те е за малко и малкото е щастие, което му дава сила да дочака следващия час за хранене. После сърцето ми започва лют спор с разума. Той казва да бъда спокойна, усмихната, нежна, добра, да се оставя на течението, съдбата си знае работата. Тя както винаги все много знае. Но сърцето, горкото, не ще и да чуе. То пък си знае неговото. Обича ли, обича ... Трепери, вълнува се, лудува, скача на въже, когато чуе стъпките ти. Сърце. Иди му разправяй да се държи разумно. Няма начин. Нали мястото му не е в главата. Става ми смешно понякога от вечните спорове между сърцето и разума. Аз знам, те никога няма да се разберат.
Знаеш ли? Всъщност на сърцето ми май му харесва да е заключено. Нищо, че е в килийка. Нали все пак е там, в твоето. И нещо ми подсказва, че няма да го пуснеш да си ходи. Дори и никога повече да не му донесеш храна и вода, то ще живее и ще те обича. Защото най-силната му храна е твоето съществуване.
Бъди!

Твоя любяща затворничка