автор: sav11

3
Но желанието бе, по-силно от всичко и тя бързо се съвзе. Обу светкавично чехлите и хукна навън. Излетя на тротоара с надеждата да го види, но него пак го нямаше! Този факт я обърка. В съзнанието й едновременно нахлуха разочарование, болка, яд и някакъв импулс. Импулс за игра. Спомен от детството, когато си играеха на криеница и трябваше да откриеш кой къде се е скрил.
„Е, стига вече!”
Разходи се до другата пресечка и се заозърта. Но нищо. Тръгна да се прибира с много оплетени мисли и чувства. И тогава пред входната врата на кооперацията си, видя кучето. Неговото куче. Но къде беше той?
Приближи се и забеляза, че на нашийника му има закачена бележка. Отвори я с треперещи ръце.
„Просто го хвани за каишката и той ще те доведе при мен”
Отвърза каишката от дръжката на вратата и кучето тръгна без дори да му каже нещо.
„Невероятно!” –помисли си тя. „Това куче трябва да е гений! Гений сред кучетата!”
А може даже да е и по-умно от някои хора?!
После се усмихна на последната си мисъл.
Поведе я сред улиците и скоро стигнаха до крайбрежния парк. Чуваше се как вълните за пореден път погалват брега и после се отдръпват за да се върнат пак и пак и пак. И тя искаше така. Един човек, в който е сигурна, който може да се отдалечи за малко, колкото да може да диша и да се чувства свободна, но винаги ще се връща.
Тръгнаха по пясъка и в далечината видя лодка и силует на човек, който седеше в нея и се взираше в без края на хоризонта. Там където се сливаха морето и звездите.
Погледна Луната. Тя бе необичайно огромна и сякаш леко синя. Вълшебна! Никога не я бе виждала в такъв нюанс!
Странна тръпка премина през цялото й тяло от главата до петите, сякаш някой й бе пуснал лек ток.
Кучето излая няколко пъти, но човека не се помръдна.
В нея се появи лека смесица от страх, притеснение, но и нарастващо любопитство.