автор: verysmallanimal

Пощата, закусвалнята на KFC, наляво покрай хотела, до бижутерийния магазин и обратно – това е районът на Пепа.
Народ много, клиенти дал господ – изкарват се нелоши пари, особено ако имаш вид на загубила се ученичка. Има и за Мирчо, сутеньора, остават и за нея. Хубаво място, но не и тази ранна ноемврийска вечер, подгизнала от ситния дъждец, който вали от няколко часа – хората бързат да се приберат, сгушили глави във вдигнатите си яки, забили погледи в краката си заобикалят и прескачат локвите по тротоара. Никой не я поглежда и Пепа знае – дори един клиент да хване днес, пак ще е добре. Някъде напред, към гарата, има задръстване и по улицата са се наредили много коли – лъскави от дъжда, с неуморно движещи се чистачки. Пепа поглежда спрялата срещу нея кола и ѝ се струва, че отвътре някой маха с ръка. Приближава се и почуква на страничното стъкло, а когато то се спуска надолу тя се навежда към шофьора и с надежда се усмихва:
- Здравей, душко! Да се поразходим до вас, а?
В този момент разбира, че е сгрешила, защото човекът вътре я гледа с неразбиране. Пепа въздъхва с досада и понечва да се върне на тротоара, когато чува:
- Хей! Я ела, не си тръгвай!
Без да чака втора покана тя пъргаво се пъхва в колата като мислено се поздравява за избора си. Обляга глава назад и за миг затваря очи – приятно е да си в затоплената кола след всичкото това време вън под дъжда. После обръща поглед към мъжа до себе си и внимателно го оглежда – млад, на не повече от трийсет, с очила и, доколкото може да види, симпатичен.
- Изглеждаш нормален...ама кой знае... – промърморва Пепа тихо, докато попива дъждовните капки по лицето си с книжна салфетка.
- Два въпроса – продължава тя, вече с нормален тон – къде отиваме и за колко време? Защото, нали знаеш, тарифата...а, и още нещо – пуши ли се в колата?
Мъжът я гледа замислено, като барабани с пръсти по волана. После, явно взел решение, казва:
- За няколко часа. Но има нещо, което...
Пепа го прекъсва:
- Ааа, не! Без извращения, никакви там садо-мазо!
Той зяпва учудено, а след м иг се усмихва:
- Не, не. Никакви такива, разбира се, но...
Колоната пред тях се раздвижва и той млъква за момент, а когато разстоянието между колите се увеличва, отново обръща глава към нея:
- Не става дума за секс. Всъщност...с две думи, искам да ми правиш компания тази вечер. Нищо сериозно – отиваме на гости, прекарваме два-три часа там и после...после си свободна.
- Ново двайсет – с досада казва Пепа – а парите? Да не мислиш че...
- Парите са...както обикновено. Аз не знам – на час ли е?
- На час, да. И зависи от програмата, нали разбираш. – тя се усмихва – май ти е за пръв път, а? Да ти кажа, гълъбче – първо плащаш, а после правим каквото правим. Че понякога...е, разбираш какво имам предвид.
Мъжът се забавя с отговора, погълнат от движението на кръстовището, а след това, когато са завили в някаква по-ненатоварена улица, кимва:
- Да. Само кажи колко – например за три часа.
- Три часа – триста лева – изстрелва Пепа и тайно кръстосва пръсти, а когато той кимва в съгласие, си позволява тиха въздишка на задоволство.
Не съм капо днес, мисли си тя, а после се сепва:
- Ей, ти каза на гости – ако е нещо групово, тарифата...
Колата се приближава до бордюра и спира. Младият мъж се обляга назад, бърка в жабката и вади кутия цигари, предлага на спътницата си и сам запалва. Минута две пушат мълчаливо.
- Както ти казах, не става дума за секс. Нито групов, нито по двойки. – навежда глава и с поглед в краката си продължава – аз...не се срещам с жени, разбираш ли...имам си партньор и...та това ще е само гостуване. Ще хапнем, ще поприказваме и толкова.
Пепа е заинтригувана:
А! Ти си...хомо? За какъв дявол тогава...
Той кимва:
- Да. Нека ти обясня сега. Отиваме на гости у баща ми – между другото, доста симпатичен старец. Само дето не иска да разбере, че има...има и хора като мен. Инак минава за широко скроен, но като стане дума за сина му либерализмът му се изпарява.
- А майка ти? Тя...
- Да, тя почина преди време...доста време. Той ме отгледа сам. А аз – мъжът се усмихва виновно – аз го разочаровах. Както и да е, важното е, че ние ще идем сега и ти ще си моята приятелка – гаджето ми.
Той се размърдва неспокойно на седалката – вижда се, че не му е лесно да говори, но продължава:
- Опитвам се да го направя...щастлив. Болен е и май не му остава много. Мисля си, че е по-добре да го излъжа...да си отиде спокоен за мен. Когато мама се разболя и...та той тогава ѝ обеща, че ще направи всичко, за да не чувствам така остро липсата ѝ. Мисля, че се чувства виновен...за нещо, за което никой няма вина!
При последните думи гласът му се извисява предизвикателно. Пепа мълчи. Усеща някакво гъделичкане в очите си, а устните ѝ леко потрепват. Я виж ти, какво било. Каква шантава...и тъжна история. След това казва:
- Добре де, ама аз – я виж...
Тя разгръща дългото си манто, под което е облечена с къса, впита червена рокличка без ръкави. Той махва с ръка:
- Абе...да се надяваме, че това ще мине. Ти по-добре ми разкажи нещо за себе си – нали сме гаджета – трябва да знам разни неща за теб.
В продължение на десетина минути те уточняват кой какъв е. Оказва се, че мъжът се казва Константин( трябва, разбира се, да го нарича Косьо), биолог е и работи в някакъв си там институт – Пепа забравя на мига дългото му название.Тя му разказва нещичко за себе си, като внимава да не казва цялата истина – кой знае защо, изведнъж се засрамва от професията си.
- А за теб ще кажем, че работиш като туроператор – той се засмива – май има нещо такова, а?
Апартаментът се намира на четвъртя етаж в стара кооперация с просторно фоайе, където Пепа изтрива тежкия си вечерен грим и слага само малко сенки, сменя яркото червило с гланц за устни и се опитва да поизсуши късата си коса. Косьо я оглежда, усмихва се одобрително и с жест я поканва в асансьора, където обяснява, че е поръчал вечерята в близък ресторант, така че проблеми с това няма.
Той отключва и Пепа, притеснена и кой знае защо малко уплашена, влиза в широк полутъмен коридор, в чийто край ги очаква висок, слаб възрастен човек, облечен с велурени панталони и дебел пуловер.
- Я виж ти, какви мили гости – той се приближава с леко провлачени стъпки и подава ръка – Госпожице?
Пепа го зяпа мълчаливо, докато Косьо я представя:
- Татко, това е Пепа, мисля, че съм ти разказвал – срещаме се от няколко месеца.
Следва сваляне на връхните дрехи и Пепа се чувства не на място с предизвикателната си рокля, но домакинът я успокоява с думите:
- О, Косьо, завиждам ти! Каква прекрасна млада дама! – и с жест ги кани в просторния хол, където на голяма маса е сервирана вечеря за трима. На въпросителния ѝ поглед Косьо отвръща:
- Миличко, седни ето тук, аз до теб, а там е любимото място на татко – и галантно издърпва стола, за да седне тя.
- Е? – бащата на Константин се усмихва – нещичко преди вечеря? Пепа? Имаме водка, малко уиски...
Пепа подтиска импулса да се протегне и да си налее една голяма, много голяма водка и решава да остави цялата инициатива на Константин, който отговаря за двамата:
- Ами да, мисля, че малко водка ще ни дойде добре – този дъжд направо се просмуква в костите.
Възрастният човек вдига чаша:
- Искам да кажа, че съм възхитен от избора на Косьо. Той...доста се позабави да ми представи приятелката си, но очакването си струваше. Наздраве!
Той не е много любопитен или поне не по оня досаден начин, характерен за повечето родители. Внимателно, без директни въпроси, опитва да разбере що за странна птица е Пепа, а тя, също така внимателно, го лъже с усмивка.
- Значи, туроператор, а? Сигурно е много забавно да развеждаш групи дебели германци насам-натам – усмихва се, но очите му са приковани в нейните и тя се чувства като на изпит. – Шегувам се, шегувам се! Предполагам, че е доста уморителна работа, прав ли съм? И езиците...лично аз ненавиждам немския, толкова е груб, не мислиш ли, Пепа?
И отново Константин я спасява, като ловко променя темата. Изглежда баща му не забелязва нищо, и разговорът продължава за други, по-общи неща. Старецът е разговорлив, интересен събеседник, Константин е до нея – готов всеки момент да я извади от неловка ситуация и след втората чаша водка Пепа започва да харесва това място и хората около себе си. Дори се опитва да си припомни някой не много мръсен виц, който да разкаже, но се отказва – току виж изпортила всичко. Бащата на Косьо се впуска в спомени – алкохолът го е разнежил и гардът му е свален. Чудесно, мисли си Пепа, само семейният албум липсва. После с учудване забелязва, че всичко, което старият човек и Константин разказват, ѝ е интересно. Слуша внимателно, опитва да се включва там, където според нея не може да направи гаф и дори се улавя, че се старае да се хареса на събеседниците си. Към края на вечерята домът и двамата мъже вече не са толкова чужди, всичко е някак...като че не е на гости, не е измислена приятелка, а е сред близки, много близки хора. Спомня си за една къща, далеч-далеч от тук; за една пейка, на която седи побеляла жена и се взира в пътя с надежда... и се налага бързо да се усамоти за малко в тоалетната, за да скрие предателски навлажнените си очи. И докато оправя косата си пред огледалото се заглежда в лицето си – страните ѝ са леко зачервени, очите блестят, а устните ѝ произволно се разтягат в усмивка. Не онази, професионалната, а истинска, малко детинска усмивка – сякаш е на седем и някой ѝ е подарил захарно петле. Като че съм в отпуск на някой южен остров, минава ѝ през ума. И я нарекоха „миличко”! Сигурно така се чувстват щастливите хора. Сподавя една въздишка, тръсва глава и се връща на масата, където мъжете я очакват. И, както тя подозира, сигурно са я одумвали. Става ѝ хубаво от тази мисъл.
Вечерята е приключила, паузите в разговора стават все по дълги. Пепа забелязва землистия тен на лицето на възрастния мъж и поглежда Косьо – баща му видимо е изморен и май трябва да стават. Тя оглежда масата и се чуди кой ли шета. Може би тя трябва? Като че отгатнал мислите ѝ, бащата на Константин се засмива:
- Косьо ми е намерил тук една жена – идва три пъти седмично да се погрижи за неразборията, която създавам.
И след кратка пауза:
- Добър син имам...много добър, нали? Майка му щеше да се гордее с него...Няма значение. Радвам се за вас двамата – мисля че си подхождате. И...хайде, тръгвайте, докато не съм изтърсил някоя глупост.
Следват няколко думи на прощаване, кратко слизане с асансьора и двамата са на улицата, където все така вали.
В колата Конастантин се сеща:
- Ей! Ами парите!? – отваря портфейла си – Ето, мисля, че са точно, заповядай.
Пепа понечва да отблъсне ръката му, но след това взима парите, без да го гледа:
- Понеже...ако се върна без пари ще...
- Да, зная. Не се притеснявай, нали такава ни беше уговорката. Пък и – отнех ти цяла вечер, в края на краищата.
Колата спира пред хотела на Лъвов мост и Пепа отваря вратата:
- Ами...ако имаш нужда – искам да кажа, ако трябва да идеш пак при баща си с някого...
Той ѝ подава едно листче, на което тя набързо надрасква телефона си и без да го поглежда излиза от колата.

След петнайсетина минути Константин си е у дома. Отваря вратата и се усмихва на младия мъж, задрямал на дивана:
- Хей, сънчо!
Другият скача и трие очи:
- Как мина? Хвана ли се старият?
- Не зная, може би. Хубаво беше...но се чувствам като престъпник.
- Предполагам. Но стига, бягай сега в банята и да си лягаме, че утре и двамата сме на работа.

Горе, на четвъртия етаж в старата кооперация един възрастен мъж седи по пижама на леглото в спалнята си. В ръката си държи снимка в красива рамка, от която го гледа засмяна млада жена. Мъжът се усмихва тъжно:
- Добро дете е, да знаеш. Ето на, постара се да успокои стария си баща – доведе ми проститутка... Мисли, че ще ме излъже. Ама ти не се сърди де – добри деца са и двамата. Наши деца...

Ненаправила и няколко крачки, Пепа се сблъсква с Мирчо. Смръщва се от болка, когато той я сграбчва за ръката.
- Къде се шляеш ма? Изкара ли нещо? Да видя!
Пепа мълчаливо протяга ръка, в която стиска ония триста лева. Мирчо ги взима, бързо ги преброява и отделя петдесет лева:
- Ето, вземи. И не се ослушвай, вечерта едва започва! Хайде на работа!
Тя вдига яката на мантото си и бавно тръгва по тротоара.
Пощата, закусвалнята на KFC, наляво покрай хотела, до бижутерийния магазин и обратно.