автор: ipalam

И ето ме - дисциплиниран
(под сянката на облак бял),
излъскан, филологизиран
и - както казват - поумнял.

В кортеж от симпатични лели
(с финес такъв и онакъв)
аз мъкна сетните недели
към своя понеделник пръв.

Това е селото... Това е
бръшлянът див, до пътя спрял.
Баща ми кладенец копае -
дими каскетът извехтял.

И посред хиляди въпроси -
висящи между "не" и "да" -
дъхът на пакости се носи
и на тръпчива свобода.

Но дните... бяха. И не бяха.
Отминаха. Сега в захлас
стоя пред бащината стряха -
като че паднал съм от Марс...