автор: redactora

Гондолата се плъзга леко по водата и бавно ни носи по течението на канала. Гондолиерът изглежда почти като в книгите, които сме чели за този чуден град.
“Почти”, защото - според мен, един истински “гондолиер” би следвало и да пее – канцонети, докато майсторски управлява гондолата, но – както и да е, все пак не винаги всичко в книгите е както в действителност. А може би пък просто нашият да не се е случил особено “музикален”, въпреки че в моите представи – всички италианци винаги са били изключително “музикални”. Не случайно и настройката на китарата, която на времето ми беше голяма страст, беше точно “италианска”...
(вж. Гондола 1)
Вятърът развява косите ти, а есенното слънце се отразява в очите ти и те отново блестят с онази твоя загадъчна светлина. Чувствам, че си омагьосана от гледката около нас - всичко е наистина като в приказките, къщите приличат на театрални декори, улиците са – канали, а вместо таксита – плуват истински гондоли! Ето сега – преминаваме под някакъв малък мост, който всъщност е просто един пешеходен надлез, свързващ сградите от двете страни на канала.
(вж. Мост)
Едва ли някой от нас е мечтал, че някога ще се наслаждава на цялата тази феерия, но ето - сега ние сме действително тук и това не е просто красив сън. А заслугата, разбира се, е единствено твоя – поканена си на поредният филмов фестивал във Венеция, на който един от номинираните за награда филми е по твой сценарий! Все още не знаем дали ще бъде награден, ти – разбира се, както винаги си песимистка, обаче аз – вярвам, че журито ще бъде достатъчно компетентно и ще отсъди правилно и - по съвест - Първата награда!
И понеже сме във Венеция – за първи път, реших че едно от нещата, които си струва да видим е Двореца на Доджите, за който съм чел и слушал много неща. В него са живели най-висшите венециански благородници, управлявали Венеция – преди повече от пет века, във времената, когато е била град-република. Знам, че не си падаш особено – по “старите къщи”, но все пак – успях да те убедя! Всъщност – уверен съм, че ще останеш доволна от преживяването, а и все още е ранен следобед, ще имаме време и да си починем, преди поредното “парти” – довечера. (вж. Двореца на Доджите 1)

След още няколко канала и “кръстовища” между тях, пред погледа ни се разкрива страхотна гледка – самият Дворец, с целия си блясък! Гледаме към него, затаили дъх, без да проронваме и дума – толкова е величествен! Гондолата доближава брега и плавно акостира, разплащам се с гондолиера и слизам първи. После ти подавам ръка, ти стъпваш неуверено, леко залиташ дори към мен, но аз те задържам с ръце, поглеждаш ме с благодарност, засмиваме се, след което се отправяме бавно към колонадата на Двореца.
(вж. Двореца на Доджите 2)
Виждаме, че там има някаква група – вероятно туристи като нас, и решаваме да се присъединим към тях. Екскурзоводката вече разказва – на английски, историята за Двореца и благородните родове, обитавали го – през вековете. Тръгваме заедно с групата към входа, аз се заслушвам и се опитвам да разбера повече, доколкото - естествено, ми позволяват скромните познания по английски.
Ето вече сме вътре, влизаме в някаква огромна зала, хладно е, а усещането за величественост - още по-силно. Дори не се и опитваме да слушаме разказа на екскурзоводката, омагьосани от красотата и богатството около нас. Продължаваме нататък, залите се редуват с коридори, коридорите преминават в стълби, после отново в зали и - стават все по-пищни и красиви...
(вж. Коридор)
Обикаляме така почти час, вече сме доста изморени, оказва се че не сме съвсем подготвени за целия този блясък и средновековно великолепие. Вървим бавно по някакъв коридор, когато забелязвам една полу-открехната врата, на която е закачена табелка с надпис “Моля не влизайте! Реставрация!”. Хрумва ми нещо, оглеждам се – назад и напред, малко сме поизостанали от групата, хващам те за ръката, прошепвам ти: “Шшшшшт...” и те дърпам към вратата – с табелката. Отварям я, доста е тежка и - леко проскърцва, вмъкваме се бързо вътре, а после я затварям зад нас. Пускам и тежкото резе – отвътре, за да избегнем неприятните изненади, ако някой реши да влезе. Ти ме поглеждаш, в очите ти виждам недоумение, все още не разбираш – защо сме тук, но бързо приемаш риска на поредното приключение...
Стаята е доста голяма, на времето вероятно е била спалня – на някоя видна придворна дама, или пък на - някой дук. Стените и таванът са целите в орнаменти и картини, блестят с великолепието си, както всъщност и всичко около нас. Отсреща има огромно легло, със завеси, вероятно спускани от благородните особи – в по-интимни моменти, а до него – камина! (вж. Легло 1) Това пък ни напомня за една друга стая, която и двамата така обичаме и ни кара да се усмихнем при мисълта, че и преди повече от пет века камините също са допринасяли за уюта на интериора. Забелязвам съвсем случайно, че на една от стените има странна вдлъбнатина, пъхам ръката си в нея, докосвам някакъв лост и стената започва бавно да се плъзга настрани. Това малко ни стряска – отначало, но после разбираме, че е просто движещата се врата на гардероб, която постепенно се разтваря и ни разкрива десетки средновековни костюми и рокли, пъстри и бляскави – както всичко останало. Очите ти заблестяват с цвета на зелените камъчета от гривната на ръката ти, виждам в тях познатия ми вече игрив пламък, докато разглеждаш с интерес дрехите пред нас.
Изведнъж – за мое учудване, започваш да разкопчаваш ципа и сваляш бързо панталона си долу, след него събличаш и блузата и я пускаш до себе си. После разкопчаваш сутиена си и го смъкваш от себе си, а аз за сетен път загубвам дъха си – при вида на страхотните ти гърди! Накрая сваляш бикините си и вече окончателно ме довършваш - с този импровизиран и неочакван стриптийз. Ето сега поглеждаш към мен – засмиваш се и ми правиш знак с ръка – да се обърна с гръб към теб. Правя го – с огромно нежелание, така не ми се иска да откъсна погледа си от теб и започвам да изучавам рисунките на отсрещната стена, докато чувам зад себе си – шумоленето на дрехи... Ти се доближаваш към мен – усещам аромата на парфюма ти, закриваш очите ми с ръце и ме обръщаш към себе си, като все още не ми даваш да гледам. После дръпваш ръцете си – от очите ми и пред мен се разкрива чудна гледка! Облякла си някаква страхотна, дълга до земята рокля – блестяща, в тъмночервен цвят. Деколтето й е дълбоко изрязано, а гърдите ти, стегнати доста натясно - в корсета, се опитват да излязат от него. Русите ти коси се спускат върху раменете и това още повече засилва излъчването ти. Приличаш малко на графинята – от картината на стената вляво, с тази разлика, че си несравнимо по-красива и влудяваща от нея! Започваш да се смееш тихо, предполагам, че моят вид – застинал, с отворена уста - е причина за това, после ми подаваш ръка, аз я хващам, вдигам я нагоре, а ти се завърташ бавно около нея, като ми даваш възможност да те погълна с поглед и ти се насладя от всички страни...
След малко успявам да се опомня, поемам си дъх и сега вече аз те обръщам – с гръб към мен. Избирам някакви необичайни за мен дрехи от гардероба, събличам моите, хвърлям ги долу на пода, до твоите и навличам бързо средновековната премяна – не знам, дали сега съм граф, херцог, дук, или може би пък – един от Доджите. Идвам до теб – хващам те “под ръка” - както подобава на истински аристократ - и те повеждам към огромното венецианско огледало на стената – отсреща. Оглеждаме се в него – наистина видът ни е малко странен, но пък не много по-различен от портретите по стените. Ти ме поглеждаш и отново започваш да се смееш. Честно казано – не разбирам защо, може и да съм объркал нещо с този така неудобен костюм, но това сега е без значение, защото в следващия момент вече прегръщам и започвам да целувам знатната венецианска аристократка до мен... Захапвам устните ти – една по една, засмуквам ги и усещам дъха ти, горещ и опияняващ. Ти постепенно се отпускаш в ръцете ми и се наслаждаваш на целувката, такава каквато знам, че обичаш, но сега още по-влудяваща – в тази необичайна обстановка. Хващам те за ръката и те отвеждам до огромното легло, (вж. Легло 2) ти сядаш на него и аз продължавам да те целувам – по устата, врата, спускам се все по- надолу към гърдите ти, които вече нямат търпение да излязат от корсета. Ти се отпускаш назад и лягаш по гръб, а аз започвам бавно да надигам полите на роклята, като целувам всеки един сантиметър от гладката кожа на краката ти, все по-нагоре и по-нагоре... Ето достигам вече бедрата ти, те са горещи, потръпват от удоволствие, продължавам още по-нагоре и вече докосвам с езика си устните на вагината ти – бикините са долу, на пода до останалите ти дрехи. Започвам да движа езика си между устните ти и вече усещам влагата и влудяващия мирис на мускус, а малките косъмчета гъделичкат носа ми. Ти ме обгръщаш с бедрата си и притискаш главата ми към себе си. Започваш да се извиваш от удоволствие, а аз усещам как възбудата вече е обхванала и мен... Надигам се и се опитвам да се освободя от хватката на средновековните дрехи, смъквам панталона и възбуденият ми член вече е в ръцете ти, а езикът и устните ти започват да го ласкаят по онзи познат и страхотен начин. Отпускам се назад, а ти продължаваш играта, като ме възбуждаш все повече и повече... Ето сега, надигаш роклята си, и сядаш върху мен, усещам как бавно прониквам в теб – толкова си влажна и гореща. Хващам косата ти с едната си ръка – “на опашка”, вече съм целият в теб, а ти започваш да се движиш върху мен – нагоре, надолу, наляво, надясно... Изваждам с другата си ръка гърдите ти от корсета и те вече са пред мен – страхотни са, захапвам зърната ти и започвам да ги галя с език... Опитвам се и аз да ти помагам, като се движа под теб, възбудата ни нараства все повече, чувам че започваш да стенеш, а движенията ни стават все по-забързани. Продължавам да целувам гърдите ти, хващам с пръстите си и леко стискам зърната им, усещам, че вече сме близо до края и ето... ти започваш да свършваш, аз се опитвам с ръката си да заглуша виковете ти и... усещам как също се изпразвам в теб с няколко силни тласъка...
Постепенно идваме на себе се – ти лежиш върху мен, а аз съм все още в теб, усещам върху себе си горещата влага – твоята и моята, слети в едно – както и телата ни... Главата ти е на рамото ми, а косите ти са разпилени върху лицето ми, за миг се пренасям векове назад и си представям как тук, на същото това легло са се отдавали на бурни страсти благородните обитатели на този страхотен дворец, които сега ни гледат – от картините по стените... Да, мисля си – май трябваше да спуснем завесите на леглото, но... какво да се прави – когато стигнахме до него, вече не можехме да разсъждаваме съвсем трезво...
След малко се опомняме и бързо започваме да се преобличаме. Прибираме средновековните дрехи – в скрития гардероб, затварям вратата му – по обратния начин, отваряме тежката врата на спалнята и като се оглеждаме предпазливо се измъкваме в коридора. Тръгваме – в обратната посока – стараем се да приличаме на заблудени туристи, изостанали от своята група. Успяваме след малко – с помощта на упътващите табелки по стените, да достигнем до изхода, излизаме и чак тогава си поемаме с облекчение дъх...
Поглеждаме се един друг и избухваме в неудържим смях – спомняме си – как изглеждахме само до преди малко, издокарани с тези благороднически одежди – все едно времето се беше върнало стотици години назад, спомняме си и огромното легло, на което за кратко успяхме да се насладим на още един миг от Вечността. Какво пък – мисля си, може в някой наш предишен живот да сме били точно такива благородни особи, обитавали някой красив дворец...
Навън все още е светло, но слънцето вече залязва. До нас достига мелодията на някаква красива тъжна песен, докато вървим бавно към канала, за да се качим на гондолата-такси, която ще ни отведе обратно в хотела. Доближаваме малкия пристан и чак сега разбираме, че всъщност пее един от гондолиерите! Значи – мисля си, все пак книгите са били прави! Качваме се на “музикалната” гондола, този път те държа и с двете си ръце, опитвам се да обясня на момчето, да не прекъсва песента и му соча с ръка посоката, в която да отплуваме.
Сядаме един до друг и се заслушваме внимателно в песента, докато гондолата плавно се носи по водата. Поглеждам те и виждам как в очите ти се събира влага и една сълза се откъсва и спуска – по бузата ти. В този момент страшно ми се иска да те прегърна и целуна, но просто не смея с нищо да наруша усещането за хармония и красота.
Може би песента ти напомня за нещо тъжно, или пък - може би сълзите са от вълнение – от красотата на залеза, от блясъка и величието, до които се докоснахме, от преживяното приключение... А може би – и едното и другото, та нали понякога от тъгата до щастието има само една крачка...
(вж. Гондола 2)


27.11.2003г.

Б. а. А това е Дворецът на Доджите, такъв, какъвто е изглеждал през 1730 г., през погледа и четката на италианския художник -
Джовани Антонио Канал, известен с псевдонима – Каналето.

(вж. Двореца на Доджите 3)


Ако желаете да видите оригиналната илюстрована версия
на разказа, можете да го направите от тук:
http://redactora.hit.bg/dodjepalace.htm