автор: dred

Тя потрепери.
-И…-тя преглътна-и какво стана след това?
-Може да ти прозвучи странно, но Походът на милостта завърши успешно. Два дни след като първия поклонник зърна статуята на Доран заваля дъжд, който не спря три седмици и спаси новата реколта, а с това и живота на хиляди и може би милиони. Така че не беше абсолютна катастрофа.
-Да, умрели са само някакви си двеста хиляди души. Нищо повече-Калей замълча за момент.-А какво стана с Петракий?
-Умря като мнозина други. Падна именно до този кладенец.
Калей плъзна поглед наоколо сякаш очакваше да зърне мъртвият мъж. Вместо това имаше само една полянка и дръвчета. Смъртта бе бродила тук преди шестстотин години.
-От жажда ли…
-Не, от копията на войниците, които пазеха кладенеца. И те смятаха, че водата е специална и трябва да се използва само за лекуване, а не за поене на умиращи от жажда селяци. Петракий бе поискал да напои хората си и бе отказал да отстъпи пред войниците на губернатора. Трима го намушкаха и той умря ето там, давейки се в собствената си кръв. Тълпата разкъса войниците на парчета, но Петракий така и не оцеля. Мога само да предполагам колко хора спаси този кладенец в онзи ден… и колко уби.
Калей кимна. Погледна замислено чаят на дъното на канчето си. Защо ли изведнъж беше изгубила желание да го изпие.
-И така се роди Виа мортис-продължи Алдуин.-Оцелелите от похода се пръснаха по родните си земи, за да сеят и орат и отнесоха със себе си историята за случилото се на пътя. Отсечката между Рейн и Вирас Рей беше наречена Пътят на смъртта. Когато няколко години по-късно започнаха да удължават отсечката на север от Рейн към земите, където днес се намира Божието царство го нарекоха Виа антония- Пътят на Антоний, в памет на императора, сложил край на Векът на шестте императори и първия владетел на Доминийската империя. Обаче всички продължиха да го наричат Виа мортис. Пътят запази името на император Антоний, поне в официалните документи, още триста години до управлението на Друз Разсипника, който го смени на Виа мортис след като построи отсечката, свързваща Вирас Рей през проходите на Гръбнака с Кървав бряг на Кърваво море.
-А този участък защо е изоставен?
-Заради Вирас Рей. След като земетресението срина него до основи и удари тежко Вирас Дей и Вирас Ней цялата търговия от трите града се измести във Вирас Нян, който е доста по на запад. Този участък от пътя скоро опустя. След изоставянето на Вирас Рей селата също изчезнаха и тези земи се обезлюдиха. Десетина години след като земетресението срина Вирас Рей заради дъждовете в Божиите планини Рейна преля и удави половин Рейн. По-голяма част от жителите му го изоставиха. Панаирът, който го правеше голям търговски център се премести на север в Рейнавууд и градът на практика загина. Само шепа хора се движеха по отсечката свързваща удавения Рейн със сринатия Вирас Рей.
-Истинския Виа мортис.
Алдуин кимна.
-Именно. Няколко години след удавянето на Рейн император Маврий започна строежа на пътя, който трябваше да свърже Рейнавууд с Вирас Нян. С това този участък напълно опустя, а Виа мортис се премести на северозапад. Името си остана, разбира се.
Калей кимна.
-Разбирам.
-За това днес вървим по пътя, по който преди шест века загинаха стотици хиляди хора.
-А мъртвите…
-Те са все още тук, край пътя и камъните бележат гробовете им… за съжаление не всички, защото тогава имаше твърде много мъртви и твърде малко камъни. Помня как преди доста години малко по на север, там където пътя все още върви близо до Рейна започнаха да строят хан. Като копаеха основите попаднаха на неотбелязан масов гроб. Ханът така и не го построиха, а скелетите просто ги заровиха отново. До колкото помня сложиха някакъв олтар на Алрисия, богиня на милостта и закрилница на страдащите, но на повечето гробове няма и толкова, тъй че….
-Предполагам, че и Доран вече го няма.
Алдуин се усмихна.
-Боговете са като хората, малката- идват и си отиват и много скоро биват забравени от всички. От тях остават само няколко руини, долмена или рисунки и нищо повече. Колкото до Доран… той изчезна отдавна. Петдесет години след Похода на милостта император Антолиан засели по тези земи календийците. Те бяха едно от северни племена, с които империята беше сключил договор, че ако свалят оръжията си ще получат земи за заселване. Календийците донесоха със себе си и своите богове. Доран известно време се съпротивлява срещу тях и дори имаше няколко случая на сражение между неговите последователи и тези на новите богове, но накрая той изгуби. В храмовете му се настаниха боговете-близнаци Рендел и Кал…
-Рендел и Кал ли?
Алдуин се усмихна.
-Отговорът на въпросът ти е да. Вирас Рендел и Вирас Кал са кръстени на тях- градове-близнаци за богове-близнаци. Календийците в крайна сметка бяха претопени, но наследството им още е тук. Доран обаче не може да се похвали със същото. Храмовете му са унищожени до един и може би ние двамата сме единствените, които знаем, че той някога е съществувал по тези земи.
Калей сръбна останалия на дъното на канчето си чай и облиза от ръбчето последните сладки капки. Изправи се с въздишка.
-Ще измия съдовете.
-Нали уж лековитата вода беше свещена.
-Свещена е, но съм сигурен, че за толкова малко свети Партений и бог… какъв беше…
-Ндаал.
-Та точно той… ще имат нещо против.
-Винаги съм харесвал тази твоя практична черта.
Калей се усмихна.
-Знам.
-И с такава черта от теб ще стане страхотен духовник.
-Знам… че на кое божество приемат жени за духовници?
Алдуин се усмихна.
-Например на Алтрея.
Калей се замисли за момент.
-Алтрея… Алтрея… Алтрея… чакай малко! Това не беше ли онази богиня чийто жрици седем дни в годината са длъжни да лягат със всеки поклонник, който ги пожелае?
Алдуин я изгледа стъписано.
-От къде знаеш???
-Ами не знам дали си забелязал, но умея да чета и не всичко, което знам съм го научила от теб!
-Аз само се пошегувах…
-Не, ти само едно прасе! Как можа да го кажеш… как въобще си го помисли???
-Че аз не знаех, че ти знаеш за… за Алтрея!
-Да, и това те прави още по-голямо прасе!
-Стига де, Кали, само една малка шегичка…
-Която ще ти коства яйчения омлет за закуска за една седмица!
-О, стига де, Калей, знаеш, че не мога да го правя като теб…
-Две седмици!
Алдуин преглътна напиращото „ама”. Демонстративно се нацупи.
-Понякога си по-лоша и от Гда’ал Бел!
Калей напълни двете пиринчени канчета с вода от кладенеца и започна да мие неразтопената захар, засъхваща по дъната им.
-С това оставаш без яйчен омлет за три седмици, защото си мислиш, че не знам кой е Гда’ал Бел!
-И това ли знаеш???
-Казах ти вече- мога да чета! Нали помниш онзи антиквар във Вирас Кел, където бяхме миналата седмица. Познай какво намерих при него.
-О, не…
-„Любопитни богове и богини” от Аристър Реегел. Специално за Алтрея беше посветил цяла глава и дори няколко смущаващо подробни картинки, които пообогатиха знанията ми за човешката анатомия.
Алдуин се усмихна.
-Алтрея винаги е била популярна.
-По един ужасно мръснишки начин.
-Не бъди толкова тесногръда, Калей.
-Цяла седмица те лягат с непознати мъже!!!
-Алтрея е богиня на плодородието и това е част от древен ритуал, който…
-Край с яйчения омлет за един месец и забрави, че някога ще ти правя кафе!
-Това вече е прекалено!!!
-Ти си този, който иска да… да… да лягам с непознати!
-Да лягаш?
Бузите на момичето пламнаха в алено.
-Знаеш какво искам да кажа! Прасе!
-Никога не съм искал да лягаш с непознати. Наистина… аз… аз само се пошегувах.
Калей натъпка канчетата в раницата си, а след тях и опушеното чайниче. Метна я на рамото си и те изтракаха глухо. Тя закрачи гневно през поляната, спря се за миг до Алдуин и му изсъска гневно в лицето:
-Забрави и за прането на дрехите ти!
-Ама, Кали…
Тя не му обърна внимание. Гневно закрачи през полянката си след миг потъна в горичката. Зашумоляха клонки и след миг се разнесе тих писък, когато се спъна в някакъв изсъхнал клон. Алдуин избухна в смях. В горичката се възцари тишина. След миг се разнесе гласът на Калей.
-Край и на кърпенето!
Алдуин се смя дълго след докато смачка с ботуша си вече загасналите клонки и пое през горичката надолу по хълма след Кали, която крачеше по пътя решителността на планински глетчер. Сърдития поглед, който тя му хвърли, когато я настигна, го накара да се хване за корема и да се запревива от смях
Слънцето над тях клонеше на запад и до залез оставаше само час. Небето вече аленееше, когато Алдуин посочи едно дере между две хълмчета от дясната страна на пътя.
-Да тръгнем натам.
Калей не възрази, въпреки че Виа мортис се точеше все така запустял на северозапад. Двамата нагазиха в обраслото с ниски храсти и жилави треви дере, което се точеше на югозапад между хълмчетата. Няколко познато синьопери птички хвръкнаха от клончетата на храстите и изчезнаха в аленеещото небе. От някъде от дръвчетата изникнали по хълмовете от двете страни на дерето нещо зашумоля и утихна, подсказвайки, че степните сърни са повече от една. Изпищя кукумявка и побърза да млъкне смутена от двамата пътници.
На Кали и трябваше известно време докато осъзнае, че всъщност вървят по пътя- много стар и отдавна изоставен път. Треви и храстчета бяха впили жилавите си корени в пръстта навята върху древни каменни плочи или между тях. Тук-там се виждаше да стърчи древна фино издяла колона, която преди векове бе оказвала на пътниците, че се движат в правилната посока. Други лежаха сред тревата, натрошени на парчета. На места се валяха късове камък, по които времето и стихиите отдавна бяха изличили предназначението им.
Древния път все така се нижеше между хълмчетата, водейки на юг все по-далеч и по-далеч от Виа мортис. Със всяка крачка небето ставаше все по-алено и по-алено, а слънцето вече клонеше далеч на запад, окъпвайки земята с последните си лъчи. От дръвчетата по хълмчетата наоколо вече кряскаха кукумявки, в небето се стрелкаха тъмни сенки с ципести крилца, щурци пееха в тревата, полюшвана от лекия нощен ветрец.
-Алдуин, какво…-започна Калей, но точно в този момент статуите изплуваха от сгъстяващия се полумрак.
Бяха две, стъпили на квадратни постаменти от двете страни на древния път. От дясната бяха останали само стъпалата, а всичко останало лежеше на земята натрошено в голяма безформена купчина. Лявата обаче беше оцеляла въпреки че вековете я бяха белязали. Статуята изобразяваше брадат мъж, облечен в тога. В дясната си ръка стискаше тояга, на която се подпираше, а лявата бе вдигнал в мълчалив поздрав към отдавна мъртвите пътници, бродели по този път. На лявото му рамо стоеше кукумявка, вперила каменните си очи в сгъстяващия се полумрак.
-Това е…-започна Калей, но Алдуин я изпревари.
-Доран, а на рамото му стои Кивара. Според една от легендите се влюбил в дъщеря на пастир. Като разбрал, че дъщеря му бременна овачарят се опитал да я убие, но тежко ранено момичето избягало в горите. Там умряло от раните си, но преди това успяло да роди полу-богиня. За да не загине детето Доран всеки път изпращал овца от стадото на собствения ѝ дядо да я накърми. Веднъж обаче овчарят проследил заделилото се животно и така намерил бебето. Като видял внучката си се разкаял за стореното и я прибрал в колибата си, където я отгледал. Нарекъл я Кивара- „родена в гората”. Тъй като тя била полу-богиня, остаряла и легнала на смъртен одър. Тогава Доран я превърнал в кукумявка, за да бъде винаги до него.
-Това значи ли, че отиваме…
Алдуин кимна.
-Да, значи.
Двамата минаха покрай статуята, която ги изгледа с безжизнените си каменни очи. От близо, въпреки сгъстяващи се полумрак, белезите на времето си личаха още повече. По тялото ѝ пълзяха пукнатини, които със всяка година потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко в камъка и един ден... Калей поглед към купчината разбит камък до празния монумент... щеше да рухне и да се пръсне на парчета. Тук-там бе пораснал мъх, там, където каменните пръсти стискаха копието птичка си бе свила гнездо, а раменете на Доран бяха изцапани с птичи курешки.
Калей потрепери. Изоставена и забравена. Също като Виа мортис.
Двамата с Алдуин продължиха по пътя, заобикаляйки малки горички от храсти, които бяха израснали върху заровените под пръстта каменни плочи. От време на време подминаваха някоя статуя, която някак си беше оцеляла въпреки неумолимия натиска на стихиите и вековете. По често обаче подминаваха тъжни купчини камък, от които стърчеше каменна ръка или глава- тъжни остатъци, от някога красиви произведения на изкуството. А пътят все така се виеше между хълмчетата. Слънцето се плъзна зад хоризонта, обагри небето с кръв за последен път и изчезна. Нощта се спусна над хълмовете и хорове от щурци запяха. Сова изкряска, а след нея и бухал. По небето една след друга заблестяха хиляди и хиляди звезди, лунния диск засвети като огромен кръг от сребро.
-Господарю...
Алдуин посочи.
-Там е.
Калей поглед натам накъдето сочеше Тъкача. Пътят, потънал в мрак изведнъж се разливаше пред малка долина, обградена от всички страни с ниски хълмове. А в средата ѝ, потънал в мрак, се издигаше храм, древен сякаш като самия свят. Пред огромната арка на входа му стояха две статуи на Доран, стиснали в ръце тояги и с кукумявки на раменете си и се взираха в двамата натрапници. Покривът се бе сринал отдавна, по една от стените се бе плъзнала дебела пукнатина, една от колоните, поддържащи фасадата се бе сринала, но въпреки това сградата се държеше, макар и да отстъпваше малко по малко на времето. Няколко силуета с ципести криле се стрелнаха навън през сриналия си покрив и изчезнаха в опръсканото със звезди небе.
Калей преглътна с усилие. Беше тихо... толкова тихо. По гърба ѝ полазиха ледени тръпки.
-Виа мортис-каза тя и млъкна.
Не позна собствения си глас. Беше толкова дрезгав
Алдуин кимна.
-Пътят на смъртта свършва тук... в храмът на Доран. Искаш ли да влезем?
Калей не можеше да откъсне поглед от тъмната и мъртва грамада от камъни. Луната окъпваше в сребро двете статуя на тънещия в мрак вход, които се взираха в двамата пътници с каменните си очи, мълчаливо поздравявайки ги с вдигната ръка.
Тя поклати глава. Алдуин кимна.
-Аз също.
-Статуята... статуята на Доран още ли е вътре?
Алдуин поклати глава.
-Не, не е. Поклонниците на Рендел и Кал нападнаха този храма и прогониха жреците на Доран. Разбиха свещената статуя на Доран и разпиляха парчетата из хълмовете. След това никой повече не се върна тук и храмът опустя. В него вече живеят само прилепи.
-Разбирам.
-Искаш ли да тръгваме?
Калей кимна.
-Да. Наистина искам. Не ми харесва тук... някак... някак...
-Е мъртво?
Калей кимна.
-Да.
Алдуин кимна и обърна гръб на храма.
-Да тръгваме. Луната свети достатъчно силно, за да повървим още малко.
-Няма да правим лагер тук, така ли?-попита Калей с облекчение.
-Ще ти дам един съвет, малката, който ще е добре да запомниш за в бъдеще. Никога не стой твърде дълго до храм на мъртъв бог. Понякога... не винаги, но достатъчно често... те не са чак токова мъртви колкото трябва и чакат някой да дойде и да повярва в тях дори мъничко, за да се върнат към живот. А стане ли това... смъртта е дар, за който само ще можеш да се молиш. Разбираш ли? Стой далеч от такива храмове. Далеч!
-Разбирам, учителя.
Той обви раменете ѝ с ръка и я дръпна към себе си. Тя се гушна в него и за миг на устните ѝ изплува с усмивка. Русата ѝ коса погъделичка бузата му.
-Сега да се махаме оттук. Какво ще кажеш?
-Звучи ми като страхотен план.
Двамата закрачиха по пътя, по който бяха дошли. Тъмната грамада от камък остана зад тях. Треви и храсти зашумоляха под ботушите им. Щурците все така пееха нощната си песен, а лекия ветрец някак плахо се спускаше между хълмчетата, за да разлюлее тревите.
-Учителю?
-Какво?
-Онези дъждове, които са завалели два дни след края на Похода на милостта.
-Какво за тях?
-Ти ли ги изтъка?
Алдуин се усмихна.
-Не, разбира се. Аз Тъкач, а Тъкачите...
-... не се местя в делата на хората.
-Такова е правилото.
Калей се усмихна.
-И още как.
Двамата продължиха да крачат по потъналия в мрак път, който щеше да ги отведе до Виа мортис, а оттам... е, оттам имаше много посоки в които да поемат.