автор: dred

Калей оглед критично танцуващите пламъчета, които почти докосваха канапеното въже, готови всеки миг да впият зъби в него.
-Хич.
-Ей, имай малко повече уважение към труда на учителя си.
-Гледай си работата!
Алдуин се засмя. Скоро водата в очуканото канче заклокочи и той пусна в него шепата пустинничета, които Калей бе набрала. Във въздуха се заизви сладникав аромат. Алдуин уви прашното си наметало около нагорещената дръжка на чайничето и го свали от рамката, която точно в този миг се разпадна. Едната пръчка тупна в танцуващите пламъчета и във въздуха с пукот изригнаха облак искри.
-Казах ти, че не струва-каза тя ухилена до уши.
-Млъни-сряза я той.-Едно време майстор Йеремия щеше да ме нашиба с пръчка ако му се подигравах така.
-Наистина ли?
-Е, не разбира се. Той си беше добряк, но все пак... и не се хили така ехидно. Наистина мога да те напляскам.
-Не го направи дори когато те полях с онова канче вряло кафе та сега ли.
Алдуин се усмихна и неволно докосна дясното си бедро.
-На колко беше тогава? На единадесет?
-По-скоро на десет. Беше ме взел от леля преди три месеца. Бях ужасена, че ще ме превърнеш в жаба или нещо подобно.
Той се засмя.
-Колко плака тогава.
-Бях малка, а на всичкото от горе ме бе отгледала селска вещица и пътувах с Тъкач на светове. Истински кошмар за всяко дете. Какво очакваше?
-Трябва да наминем покрай леля ти.
Усмивката на Калей угасна. Леля Джема… всъщност не и беше леля. Не и беше роднина дори. Беше я спасила от снеговете където я бяха изоставили да умре роднините на майка и. Калей беше продукт на изнасилване, а това означаваше проклятие за цялото село. Майка и се бе самоубила, според слуховете хвърляйки се в един кладенец, оставяйки новородената си дъщеря на милостта от близките си. И те наистина бяха милостиви. Според местните традиции деца като нея се убиваха като се хвърляха в изоставен кладенец до селото. За това и далечните чичо и леля на майка ѝ – единствените ѝ близки – просто я бяха изоставили в снежните преспи до кладенеца с надеждата, че ако не я убият скитащите кучета и вълци ще го направи студът. Само вещицата, единствена от всички селяни, бе проявила милост към бебето и го бе спасила, измъквайки го според собствените ѝ разкази изпод муцуната на вълк. Никога не бе имало причина да се съмнява в думите на леля Джема- следите от зъбите на животното все още личаха на дясната ръка на Калей макар и бледи и трудно видими.
Следващите десет години прекара в схлупената къщичка на вещицата, учейки вещерство- единствения занаят, който можеше да овладее дете, отхвърлено от всички. Леля Джема я беше научила на всичко, което знае за това бе решила да я прати при своя приятелка, която да продължи обучението ѝ. Само, че Мама Ага, както я наричаше Джема, живееше в съседната провинция, а това беше твърде дълъг и опасен път за една старица и малко момиче. Тогава обаче една вечер Алдуин бе почукал на вратата на малката къщичка с молба да бъде упътен. Тъкачът бе прекарал вечерта в дома на леля Джема, а на сутринта си бе тръгнал стиснал малката трепереща ръчичка на почти разплаканата Калей. Тъкачът на светове бе обещал на леля Джема да отведе повереницата ѝ при Мама Ага, а надали имаше друг, който да осигури по-безопасно пътуване за малко момиче през две провинции. След два месеца стигнаха до дома на Мама Ага само, за да заварят там друга вещица. Старицата беше починала, а заместничката ѝ нямаше на какво ново да научи Калей.
Алдуин обаче имаше. За това и двамата продължиха пътя си. От онзи ден, когато си бе тръгнала от дома на леля Джема – единствения дом, който някога бе имала – със сълзи напиращи в очите бяха минали шест години. Малкото момиче с руси коси подстригани с ножица за подстригване на овце се бе превърнала във висока стройна русокоса и зеленоока красавица- проклятие, което бе довело до смъртта на майка и нейното собствено зачеване.
Калей издърпа кожената връвка на врата си и от ризата ѝ изскочи медальон. Тя го стисна с пръсти. Беше стоплен от собствената и кожа. Всъщност го беше видяла за пръв път в онази нощ, в която Алдуин потропа на вратата на леля Джема. До тогава старата вещица го бе крила грижливо под една дъска на пода. Само това и бе оставила от майка и, а тя самата го бе получила от своята майка, а тя… как го беше получила тя си оставаше тайна, която двете жени бяха отнесли в гроба. Медальонът беше във формата на кръст и във всеки край блестеше по едно червено камъче, а в самия му център сияеше голям млечно-бял камък. Освен това беше тежък…. много тежък.
-Калей!
Гласът на Алдуин я сепна. Тя вдигна поглед към Тъкача, който седеше срещу нея. В протегната си ръка стискаше очукана пиринчено канче, над която се виеше пара.
-Чаят. Внимавай, горещ е.
Калей се усмихна разсеяно и обви тънките, загрубели пръсти около канчето.
-Благодаря.
Тя надигна канчето. Горещият чай опари устните ѝ, но тя не го усети. Беше сладък, гъст и много ароматен. Алдуин беше използвал последните им запаси от захар, за да го направи.
Калей, стиснала горещото канче, отново впери поглед в медальона-кръст, завързан за врата и с изтъркано кожено ремъче. Беше красив… много красив. Създаваше прекрасната илюзия, че не просто е излят, а изплетен от тънички нишки, които се виеха и усукваха. Беше абаносово-черен на цвят, изработен от метал, който Алдуин ѝ бе казал, че се нарича барак или черно злато. Беше много рядък и много скъп. Алените камъчета на края на всеки лъч на кръста бяха червени или още кървави диаманти- скъпоценни камъни далеч по-ценни от обикновените диаманти, защото се добиваха в само две мини в цялата Доминийска империя. И последното камъче добито в тях отиваше в ръцете на бижутерите, изработващи бижута за имперския двор. Калей знаеше как се нарича и камъка в центъра на кръста, защото Алдуин ѝ беше казал. Снежен диамант или още млечен диамант. Беше ѝ казал, че ако си представи, че обикновените диаманти са песъчинки в пустинята то червените диаманти са редки колкото оазисите в същата тази пустиня. А когато тя го попита колко редки са млечните диаманти той ѝ бе казал да си представи, същата пустиня, но песъчинките да са червените диаманти, а оазисите- млечните.
„До сега – и бе казал Алдуин една вечер около току-що запаления лагерен огън – за повече от 1300 години в Кодонската, Старата и Доминийската империя са добити по-малко от 1000 млечни диаманта. Те не са просто ценни. Безценни са.”
Калей го бе попитала колко струва този медальон. Алдуин ѝ беше отговорил, че може да ѝ каже, но тази цифра няма да значи нищо за нея.
„Твърде е голяма, миличка… колко голяма ли? Достатъчно, за да купиш всеки живот, който пожелаеш.”
Калей прибра медальона под ризата си. Усети успокояващо познатата му тежест и твърдост между хълмчетата на гърдите си. Не искаше да си купува живот, защото вече имаше този, който желаеше. Въпреки това нямаше представа как това бижу е попаднало в ръцете на баба ѝ, за да се окаже в тези на майка ѝ и тя да го скрие в завивките на дъщеричката си преди да поеме към кладенеца. Двете жени, които можеха да и кажат истината я бяха отнесели със себе си в смъртта.
Калей надигна канчето. Горещия чай опари устните ѝ. Неволно се усмихна. Алдуин я погледна учудено:
-Какво?
-Не, нищо-тя си сръбна от чая и пак се опари.-Просто си мисля какъв е можел да бъде животът ми е какъв е станал.
-От теб щеше да стане страхотна вещица. За десет години беше научила повече неща за вещерството от колкото Джема за целия си живот.
Над малкия лагер се възцари тишина. Лекия ветрец, който танцуваше в короните на дръвчетата донесе далеч песен на птичка. Пламъците на загасващия огън пропукваха тихо.
-Наистина трябва да минем някой път-каза Алдуин изведнъж леко побутна с клонче догорящите съчки.
Калей си сръбна от чая и вдигна зелените си очи към него.
-Къде да минем?
-Да видим Джема. Минаха шест години, Калей. Тя ще се радва да те види.
-Пишем ѝ писма.
-Които може дори да не е получила.
-И все пак…
-Какво има, Калей, не искаш ли да я видиш ли?
-Какво… не, не, как ти хрумна???
Алдуин се усмихна. В сините му очи блесна разбиране.
-Срамуваш се.
Лицето и пламна.
-Разбира се, че не! От къде… как можеш въобще да си го помислиш?
-Джема искаше да станеш вещица. Вместо това ти пожела да тръгнеш с мен, пропилявайки вродената си дарба в скитосване по пътища и слугуване на Тъкач на светове. Това си мислиш, нали?
-Аз…
Алдуин се усмихна и я потупа по главата. Калей вдигна поглед към него. Не можа да се сдържи и също се усмихна. Усмивката му просто така ѝ действаше.
-Не си пропиляла дарбата си, малката, и повярвай ми, Джема се гордее с теб. Скоро… много скоро ще наминем да я видим и ще видиш, че ще ти каже същото. Ако не друго кажи ми кога съм грешил.
-Когато миналия месец каза, че онези вълци нищо няма да ни надушат.
Алдуин се засмя.
-Да, но пък докато стояхме на дървото имаше възможност да видиш доста рядкото снежно каменарче.
-Беше много красиво.
Алдиуин се намуси.
-Не е толкова красиво когато се издриска отгоре ти.
Калей се разкикоти.
-Как само… как само крещя. За малко… о, боже… за малко да паднеш от дървото при… при вълците. Чак… чак се уплаших.
-Тъкачите на светове са присядали в гърлото на далеч по-големи и по-опасни неща от вълците.
-Не се уплаших за теб, а за вълците.
-Благодаря, малката, много мило от твоя страна. Чудесно е, че си загрижена за учителя си.
-Пак заповядай-отвърна му Калей с усмивка.
Клатейки глава Алдуин разбута догарящите клонки. Тревата около тях беше почерняла от пламъчетата. Едно въгленче се търкулна настрани и той го избута обратно в тлеещата купчинка.
-Има още време до залез, така че ще можем да минем още няколко километра. Какво ще кажеш?
Калей надигна канчето си и сръбна. Чаят вече не беше толкова горещ, но бе все така сладък, вкусен и ароматен.
-Нямам нищо против. Колкото по-рано стигнем до Рейна толкова по-добре.
-Искаш да се изкъпеш, нали?
Калей се почеса. От косата и изригна облаче прах и пепел.
-Бих убила за една кофа вода… дори да е студена.
Алдуин се обърна към кладенеца.
-Можеш…
Тя поклати глава.
-По-добре не.
-Аз няма да гледам…
Калей се усмихна.
-Знам, но ти го каза- имам вродената дарба да съм вещица.
Той кимна.
-Водата.
-Онова, което помага на хората трябва да се уважава. Това ми каза леля веднъж. Бях на седем или може би осем години, но го запомних. Знам, че водата е лековита заради вулканичната пепел в нея, а не заради някакво вълшебство, чудо или наречи го както искаш. Аз мога да потърпя още няколко дни.
Алдуин кимна.
-Последния път като минавах насам имаше едно селце на около ден и половина път пред Рейна. С повечко късмет може още да го има. Там ще се изкъпем и ако имаме късмет- той разклати канчето си с чай- дори ще можем да купим малко захар, защото нашата свърши.
-Дано свети Партений да ни напътства.
-О, млъкни!
Калей сведе поглед към чашата си с усмивка. Сръбна си от чая с наслада. Тишината отново се възцари над малката горичка. Ветрецът шумолеше в клоните на дръвчетата, последните пламъчета загасваха с пукот. Слънцето все така припичаше високо в небето.
-Кали?
Тя се сепна.
-Какво?
-Все още ли искаш да чуеш историята за Виа мортис?
-Ако ти искаш да ми я разкажеш.
Алдуин се усмихна.
-Толкова дипломатична. Странно, не си го научила от мен.
-Вродена черта. Като вещерството.
Алдуин впери замислените си сини очи в почти празното си канче.
-Виа мортис е най-новия от големите имперски пътища. Всъщност той не е цялостен, а е строен на части и то не само от Доминийската империя. Например участъкът, който свързва Скаарстаг с Валериополис е построен още от Кодонис преди повече от 1000 години. Роби от племето на абрите, които император Алексиан беше пленил, когато ги разгроми при Тихия хълм, полагаха плочите и копаеха канавките. Старата империя също построи няколко отсечки макар и да не ги свърза една с друга. Именно по една от тези отсечки вървим днес. Онази на север, свързваща Вирас Нян със Рейнавууд, за която и ти спомена всъщност е построена от Доминийската империя преди век и половина. Но Виа мортис, истинския Виа мортис, се намира точно тук.
-И защо са го изоставили?
-Ще ти кажа, но преди това ще ти разкажа защо е наречен Пътя на смъртта. Помниш ли какво ти казах за циклите, нали? Как на всеки сто- сто и петдесет години за десетилетия или малко-повече климатът се променя. Преди шест века светът потъна именно в един от тези цикли- зимите станаха по-студени и по-дълги, летата по-къси и по-горещи. Три реколти в цялата империя загинаха при това една след друга. Настана глад, който беше особено тежък по този край, защото тук винаги са падали по-малко дъждове най-вече заради валежната сянка на Гръбнака. Тук беше наистина зле. Хора продаваха децата си за чувал зърно или няколко самуна хляб. Тогава Доминийската империя се бе вкопчила в една от безкрайните си войни с Фарагод, а само там реколтите бяха оцелели. Нямаше от къде да се внесе зърно, имперските легиони се биеха по целия континент, за да възстановят териториалната цялост на Старата империя от преди Века на шестте императори. Балхарийската конница и славонската пехота опустошаваха юга, защото нямаше кой да ги спре. През онези години светът беше много по-различен от това, което виждаш днес. Бе наистина опасно място. Виждал съм да прерязват нечие гърло само за парче хляб, бащи да продават дъщерите в бордеите, хора да измират от глад по улиците, деца с подути кореми… беше наистина ужасно.
-Ти нищо ли…-започна Калей и млъкна.
Алдуин замълча за миг.
-Дали можех да направя нещо? Да, можех. Можех да изтъка облаци, можех да… можех да…-той въздъхна тежко.-Истината е, че можех да направя много неща, но аз не сторих нищо. Тъкачите на светове…
-… не се месят в делата на хората-довърши Калей.
Алдуин млъкна.
-Знам, че не ти изглежда много убедително, но като си го повтаряш няколко века започваш да си вярваш… поне донякъде. Няма да те лъжа, месил съм се много пъти в делата на хората и дори съм променял хода на историята. Всички Тъкачи са го правели. Но точно тогава, в онези адски години, аз не се намесих. Просто стоях и гледах как хората измират от глад с хиляди, как градове и села загиват, а бездомни кучета ядат мъртъвци по улиците. Не ме питай защо. Не знам какво да ти отговоря-Алдуин въздъхна.-И тогава, на третата година, се появи един човек. Просто един селянин, който като много други беше продал половината си деца на търговците на роби, които единствени тогава богатееха, за да нахрани другата половина. Той започна да говори на хората как боговете са докарали тази суша и глад, за да накажат хората за греховете им. Стотици преди него бяха говорили за същото- някои се бяха обявявали за пророци, други пък надигаха глас против императора, трети викаха за изкупление, но той пръв увлече тълпите. Днес никой не помни името му, никъде няма негов паметник или знак, който да показва кога е живял и как умрял. Аз обаче знам. Казваше се Петракий, беше родом от тогавашната провинция Парарейнон, която обхващаше горното течение на Рейна, на североизток оттук. Преди глада бе имал седем деца и съпруга. Сушата бе убила жена му, двете му най-малки деца и го бе накарала да продаде три на търговците на роби, за да купи хляб на двете най-големи. Петракий говореше на хората за това как трябва да измолят от боговете милост и със сподвижниците си организира истински поход. Целта на похода беше храм на бог Доран, който в онези времена беше покровител на земеделците и реколтата. За храмът се говореше, че свещен, защото при изработката на статуята до жертвения олтар на скулптура е позирал самия Доран. До колко това беше истина нямам представа. Винаги съм смятал Доран за един от онези богове, които се появяват от нищото, за да изчезнат в нищото заедно с храмовете и поклонниците си след век или два. Само, че в онези времена хората се тълпяха в храма му и му поднасяха дарове с надеждата да донесе дъжд на нивите им. За това и Петракий пое на юг през Парарейнон. Тогава беше единствения път, който свързваше столицата на Парарейнон- Рейн, с Вирас Рей… помниш ли руините покрай, които минахме преди два дни?
-Мъртвия град?-Калей кимна.-Да.
-Земетресение преди 170 години срина Вирас Рей и онези, които оцеляха го напуснаха завинаги. Преди шестстотин години обаче заедно с Вирас Дей и Вирас Ней беше един най-богатите градове в провинция Вирас, която заемаше не само тези земи, но и обхващаше части от днешните Пероан, Фарагод и Съюза на петдесетте. Храмът на Доран се намираше недалеч от Вирас Рей за това и Петракий и сподвижниците му пътя, който тогава все още си нямаше име. Беше си просто един от стотиците прорязващи империята. Пътят между Рейн и Вирас Рей беше повече от петстотин километра. След три дни от Парарейнон излезе тълпа наброяваща повече от петдесет хиляди души. След ден поход през земите на Вирас тълпата се утрои. След още един ден Петракий го следваха повече от 300 хиляди души. Мълвата за Похода на милостта, както го наричаха, вече бе обиколила империята и хора се стичаха отвсякъде за да поемат към храма на Доран рамо до рамо с Петракий. Докато тълпата вървеше в близост до Рейна всичко беше наред. Да, имаше загинали, но това бяха най-старите и болните. После обаче пътят се извиваше на югозапад към Вирас Рей, а тези земи, без значение как са били наричани през вековете, винаги са били много сухи. Беше самия разгар на лятото, жегите бяха кошмарни, а по пътя вървеше тълпа от 300 хиляди души- мъже, жени, деца, млади и стари. Смъртта започна да броди сред поклонниците на шестия ден. От жега и обезводняване първо загинаха най-старите и най-младите. Хората копаеха гробове край пътя и там заравяха мъртвите си. Камъните, които видя и които помисли за метрични ги слагаха, за да бележат къде са тези гробове.
За миг Калей се замисли. Покрай колко камъка бяха минали и то само за няколко часа път? Двадесет? Тридесет? Повече? По гърба и полазиха ледени тръпка. Надгробни камъни. Колко ли такива стояха полегнали сред тревата по целия път? Хиляди?
-Само, че походът не спря-продължи Алдуин мрачно-и хората продължаваха да умират. Първо с десетки, после със стотици, а накрая с хиляди. На десетия ден жегата, жаждата и гладът започнаха да убиват наред. Имаше момент, в който просто спряха да погребват мъртвите, толкова много бяха. Избутваха телата в канавката или просто ги прескачаха и продължаваха напред. Смрадта на гниеща плът се носеше през целия път през Вирас. Стотици километри, труп до труп. Когато Кодонис строеше Виа белум с робския труд на покорените племена толкова много от тях загинаха при строежа, че се говореше, че под всяка плоча от настилката има по един труп. Е, при Виа мортис беше много по-лошо, защото трупът беше над плочата, а не под нея. На този свят съм вече четири хилядолетия, но съм виждал много малко неща, които да по-кошмарни от този Поход на милостта.
-Стигнаха ли до храма?
-Да, стигнаха. От триста хиляди поклонници статуята на Доран успяха да видят по-малко от сто хиляди. Всички останали завинаги останаха на пътя.
Двеста хиляди… по гърба на Калей се плъзнаха ледени тръпки. Двеста хиляди човешки същества бяха оставили костите си под изгарящото слънце. Мъже, жени, деца, бебета… и всичко това само, защото искаха хляб за себе си и за близките си.