- Наистина ли те има? - гласът ми трепереше. - Съществуваш ли?
- Колкото и ти съществуваш.
- Трябва да те пипна. Ще ми е по-лесно да повярвам, че не халюцинирам, ако те пипна.
- Но защо ти е да си сигурна? Сигурността е такъв ужасен демон - леко безумен пламък пробягна през големите очи на Артър. - Допаминът скача двойно повече, когато не си сигурен дали наградата ще дойде наистина.
Посегнах, за да го пипна, но той се дръпна още по-рязко.
- Ако ме докоснеш, ще изчезна - потръпнах при мисълта и си свалих ръката. Никога не е изглеждал толкова жив и енергичен. Приближи лицето си до врата ми и ми прошепна:
- Нищо не е по-прекрасно от очакването.
Да си го начука. Нямаше да се оставя на глупавите му игрички отново.
- Материален си. Не халюцинирам.
- Защо?
Гледах го право в очите.
- Усещам дъха ти.
***
- Приятно ми е - поклоних се. - Монти.
- Зная - непознатата жена ми хвана ръката и се усмихна елегантно. Беше ужасно красива. Беше от онзи вид жени, които са толкова красиви, че дори не си представях да правя секс с тях. Просто имах чувството, че ги осквернявам като си представям с шкембето ми до тях.
- Е, роднини ли сме?
- Възможно е. Но ако сме, се надявам да сме достатъчно далечни - жената се усмихна. Това бе или обида, или сексуален намек. Мамка му. Усещах, че се изчервявам.
- Доколкото съм запозната, адвокатът ще дойде чак след два дни. Към кого трябва да се обърна, за да ми бъде предложена стая? - очите й бяха дълбоки милион сини светлинни години.
- Мен ме настани Джон - отвърнах и го посочих. - Аз лично не познавам имението изобщо - Погледнах Джон въпросително.
- Разбира се. Ще ви предложа стая.
Ани изгледа с неприкрита ненавист към двамата, докато изчезнаха по коридора.
- Не се представи.
- Сигурно се е представила пред Джон.
- Не е притеснена изобщо. Нещо не е наред с нея, Монти.
- Мислиш, че знае кой колко пари ще вземе?
- Възможно е да е това. Възможно е и да е нещо друго. Единственото, в което съм убедена, е че нещо в нея не е наред.
***
- Кой си ти?
- Наистина? Година и половина и вече дори не помниш как изглеждам?
Усмихнах се. Седях пред призрак и исках да се смея на тъпите му шеги като осмокласничка.
- Как е възможно?
- Няма значение как - ръката му се плъзна от таза към гърба ми. Космите ми настръхнаха.
- Млъкни! - извиках му. - Нали щеше да изчезнеш, ако те докосна?
- Излъгах - обгърна ме цялата с ръцете си. Изпитвах все по-силно желание просто да се оставя.
- Кажи ми какво става. Моля те.
Ръцете му минаха под ризата ми и езикът му влезе в устата ми.
- Има толкова много неща, които трябва да ти покажа и разкажа. Толкова съм щастлив, че те виждам пак.
- Мразя те.
- Това е толкова възбуждащо - подсмихна се и махна ризата ми от мен.
***
- Трябва да говориш с Джони, братчеде.
- Аз? Съжалявам, Ани. Не съм го виждал от години. Не го познавам изобщо. А и той не ме уважава много.
Ани се изсмя.
- Никой не те уважава много, Монти. Ти си загубеняк. Но това няма значение, мен ме мрази открито - помълчахме за минута. – Монти, с теб сме заедно в това. Ако ни няма в завещанието, ще го съдим заедно. Той дори не обича баба. Не е честно да взима парите.
- Но това ли е важното? - Ани ме изгледа изненадано. - Какво ще правиш, ако вземеш от парите? - Ани мълчеше. Щеше да направи каквото щях да направя и аз. Щеше да бъде богата. Нямаше други планове. - Но той е доктор. Ще използва парите, за да строи болници и да инвестира в изследвания. Арогантен боклук е, но какво от това? И какво, че не обича баба. На хората с тумор не им пука за чувствата му към мъртви роднини.
Ани не каза нищо. Скоро стана неловко.
Станах и тръгнах към Тери. Сигурно беше спряла да се прави на заспала.
***
Стаята беше ледено студена. Избута завивките на земята.
- Не трябва да има нищо, което да скрива тялото ти. Искам да наблюдавам свиването на всеки мускул.
Бях напълно изпъната под него. Вътрешната част на гърба ми не докосваше леглото. Дишах бавно и от устата ми излизаше пара. Той започна да сваля ризата си, но, както винаги, се справяше бавно и некадърно.
- Моля те, позволи ми да го направя.
- Не.
Не успях да не се усмихна на отказа му. Детинската му гордост беше толкова сладка. Пръстите ми минаха по корема му и усещах как вдишва и издишва.
- Харесва ми да виждам всичко. Малките движения са като карта на усещанията ти - шепнеше.
- Ще си отидеш ли?
- Ако знаеш, че моментът ще се повтори, той става наполовина ценен. А ако знаеш, че ще се случва всеки ден, той вече няма стойност.
Дори стъпалата ми се свиха от възбудата.
- Обичам те.
- И аз.
Онзи момент на полусън, в който всичко е съвършено. Който не искаш да свършва. Беше този момент, но бях будна. И продължаваше много, много дълго. Имах мускулна треска по цялото си тяло, но не знаех дали ще се случи отново някога, затова не исках да спира.
Но спря.
- Трябва да ти покажа нещо! Има толкова неща, които трябва да ти покажа - бавно отворих очите си. Изглеждаше толкова жизнен. Сякаш не беше уморен изобщо, просто скочи на крака, обу си панталона, пъхна се под ризата си и се оглеждаше ентусиазирано.
Исках просто да стоя на леглото и да го гледам. Но тогава осъзнах, че рано или късно Монти трябва да дойде.
- Трябва да изчезнем от тази стая. И трябва да ми обясниш какво става - забели очи по онзи начин, с който намекваше, че говоря глупости. Мразех го. Арогантно копеле.
- Ще ти кажа и това. Стани. Ела с мен.
Беше ме страх. Беше най-прекрасния ужас, който някога бях изпитвала.
***
- Тери? - в стаята нямаше никой. Завивките бяха на земята. Нямаше я. Навярно просто е излязла да се разходи. Но ме побиваха тръпки. Не разбирах рационално защо, но на интуитивно ниво имах чувството, че й се е случило нещо лошо.
- АНИ! АНИ, КЪДЕ СИ? - видях как Ани ходи към мен сякаш е в транс.
- Тери я няма. Има ли някой друг в имението, освен нас и новата? - мълчеше и ме гледаше затъпено. - АНИ!
- Не мисля. Не знам.
- Как така не знаеш? Какво става?
- Не би трябвало да има, но...
- Но какво?
- Но съм убедена, че преди малко видях някого.