автор: perun

С пожертвователно ефектен скок в небето на надеждата увисвам,
приклещил с вкочанени длани крайчеца сълзящ на ледена висулка.
И като в транс се моля сталактита на късмета си да не изпусна,
макар че през гръбнака ми лъка си тегли мразовитата цигулка...

...За Седмото небе ли драпам, или съм в Девети кръг на ада?...
Пълзя отвесно, да се срещна с Бог!, в освирепяла от студа пустиня.
Не сещам тялото си, сякаш съм придатък към висулката грамадна –
детайл микроскопичен в колорита на смразяваща дъха картина.

Не зная как се е барикадирал с ледени наушници слухът ми остър!
Не знам кога се е стаил зад бариери ледени половинчатия ми взор!
И все се питам, докога ще има дух и хъс в премръзналите кости
и докога с изстрадалата си душа ще възкресявам липсващия кръгозор...

Но сталактитния ми шанс за рандеву с Иисус дали не е химера?
Дали, пропъплил го със сетни сили, бляна на живота си ще сбъдна?
Какво ли в царството Му, откъдето никой не се връща, ще намеря?
Там знаят ли за мен: ще ме приемат ли, или… ще ме напъдят?

* * *

Лежа в покоите на всепроникваща зеленина, разюздана околовръст –
под златно слънце, позлатило голотата ми и нимба среброкос...
...Над мен безбрежни ширини и дължини чертаят исполински кръст.
И псалми с дитирамби – в моя чест – се сливат, и вече съм... Христос...