Юнски ден, прохладен и блестящ,
кара ме навънка да изляза,
в кипналите ниви от разтеж
да подишам, газейки тревата.
Нежен полъх леко разлюля
тежко, наедряло, млечно жито.
Стъпвам леко в сочните поля,
гълтам влагата, в листата свита.
Плувам сякаш във морето златно,
с макове, цъфтящи във разкош,
с бързи птици, стрелкащи се плавно,
с малки зайчета, събрали мощ.
Мириса долавям на пелина,
мащерката, лайката, равнец.
Връщам се във спомените свидни,
скрити в тупкащото ми сърце.
Чувства тъй вълшебни ме обземат.
Грижите забравям, болен стан.
Чудното поле ме грабва свежо,
връща ме в годините назад.
Втренчила очите, сякаш виждам
тичащите, палави деца -
в кални коловози, сред тревите -
босички, с одрани коленца.
Гонят пеперуди из полето,
галят едри бръмбари със длан.
Пъстрите калинки гледат нежно,
слушат птичия, тъй нежен глас.
А сърцето, волно и щастливо
бие като меден чан с любов.
Мислите, избистрени, красиви,
омагьосва тоз природен зов.