автор: lachistein

Ето, мъжете стават жени, жените стават мъже.
Децата обгръщат всичко с огромни криле.
Кокалени гъздулки силно пращят.

***

Цердебозести лимфени разизпредостлят рантикразди.
Сащипаски наски онтомуджиници фолдерзи.
Чекрилечи ощурмени хуйопести гъ.

***

Ето, смехът ви се обръща на зверски рев.
Ето, косите ви щръкват от неведение.
Ето, краката ви се усукват с трясък.

***

Всички цинични усмивки да увяхнат сега.
Всички кучешки езици да се прехапят от завист.
Всички да запеят със сърцата си след непосилен труд.

***

И след многото красиви илюзии ще посърне всяко сърце. Морето ще се обърне на кръв и всички ще се отчаят до лудост.

***

И ето, зъбите засърбяват от смут.
И ето, кадрите летят пред очите.
И ето, пъпът зейва и не ще се затвори.

***

Вихър от числа, шумове и сенки ви открадна от мен. Помрачи ума, просмука се в костите, оголи зъбите. Еднакви усмивки, еднакви поздрави, еднакви хрипове. Животът изтича между две кафета. Вкъщи няма никой. Леглото изстива до лудост.

Майки, които са забравили, че са родили.
Бащи, които забравят, че са мъже.
Деца, които сънуват по-големи братя.

Хавлията разпрана, закуската разпиляна.
Метални звуци в съзнанието.

Стържене, неясни болки, космическа самота.
Някой се намъква в дупката. Чужд, метален, зъл.

Изтръпнал корем, насълзени, но диви очи.
Окапали мигли, безсилна ярост, проплакване без надежда.
Няма път назад, освен напред и нагоре - назад, назад, далеч от числата, шумовете, сенките.
Далеч от шилото на приятеля.
Далеч от хралупата на змията.
Ръцете се възраждат миг преди да изтънеят до безкрай.
Одеялото просветва радостно.

Посърнали треви се смеят на тъгата ти.
Искат да паднеш върху тях.
Хитри бузи фантазират смъртта ти.
Искат да оживеят чрез теб.

Мними утешители протягат шии към празната чиния.
Те са по-безутешни и от теб.
Топъл вятър по гръбнака - вече почваш да разбираш.

Гореща белота. Гений, радост, съчувствие.