Откогато се помня – до днес –
нещо само нагоре ме тегли...
Но не слагам на порива жегли
и се чувствам за подвиг роден.
Доде тласка сърцето ми кръв,
доде сетния дъх не изригна,
връхна кота все гледам да стигна,
па макар да си падам карък.
Денем, нощем. През лято и зима.
Непрекъснато блъскам нагоре...
...Но изгуби се връзката с корена
и ме стресна нелепа картина...
Накъдето очи да обърна –
всички пътища водят надолу!
Хем наоколо всичко е голо,
хем не искам назад да се върна!
* * *
Значи, вече съм стигнал върха?
Значи, пътя под мен се изчерпи?...
...Добра стига, приятели шерпи!
Колко жалък оттук е света!...