Тоя разказ го чух от един старец в една кръчма в едно село в Балкана. Много ми хареса, та реших да го напиша тук. А на Бай Ваньо обещавам да му подаря една книга с разкази. Бяхме седнали в кръчмата на по ракийка със салатка, много вкусна при това, и той тръгна да разказва историята.
”Значи .. Навремето, дядо ми като бил млад, му разказали тая история, а той пък на мен ми я разказваше още като бях пишлеме. Герасим бил от съседното село, ама навсякъде го знаели. Бил такъв голям, здрав. Голяма черна коса и още по-голяма черна брада имал. Толкоз голяма, че можело да се каже какво бил ял преди седмица от останалите в брадата трохи. Ама нрава му бил лош. Само някой да му каже нещо накриво и Герасим веднага скачал. Герасим Мечока му викали. А бе е ... страшен човек. Един път тоя Герасим тръгнал към наш’то село. Явно за някаква работа го викали, а бе и аз не знам. Насам тръгнал. Ама решил накратко да мине през гората. И тръгнал той, ама на влизане в гората го видяла една бабка и му викала “Герасиме, не влизай в гората чадо, че там страхотии има. Няма жив човек дето да я е преминал.” Старата баба лъжела де, щото през гората често минавали хора. Не я послушал. И ти да беше и ти нямаше да слушаш някаква луда баба я. Та тръгнал през гората и както вървял в гората почнало да вее, да фучи.. Един вятър от нищото се появил, едни облаци. Станало черно като нощ. Ама той твърдоглав като магаре на баир. Върви напред и не му прави впечатление. И вървял вървял обаче нещо объркал пътя ли, к’во станало, озовал се на друго място. До едно езерце с една къща до него. Отишъл той към къщата, ама тя изглеждала пуста, празна. Огледал се и видял, че има наредени суджуци на къщата отстрани. И като му се прияло. Известен бил Герасим Мечока и с това, че можел да яде колкото петима мъже. Извадил си ножа, дето го бил запасал на кръста и си отрязал единия суджук. Извадил един комат хляб от нейде си и заръфал месото от едната страна. Ял, ял, изял го. Тъкмо да тръгва на обратно и насреща му изскочила същата баба дето му викала да не минава през гората. “От моя суджук ли ще крадеш ти бе ? Ей сега ще те накажа.” Герасим се ядосал, ама какво да прави – бабата не лъжела. “Ами, бабо не знаех, че тука живее някой. Пусто ми изглеждаше, пък и съм гладен.” Ама и бабата не се давала, като го метнала да му се кара, да му посяга с ръката да го бие. “Герасиме, или ще ми изпълниш три желания, или те казвам на кмета на селото и ще те видим тогава” – от такава сериозна закана, никой не може да не се стресне. Съгласил се Герасим и зачакал бабата да му каже какво иска. Взела бабата да се мае, да се чуди, па му казала. “Искам Герасиме, да тръгнеш ей по оная пътечка там само напред. Някъде по пътя има една кошница с две бутилки винце. Едното е вълшебно вино, то е за вампири и за таласъми, а другото ми е подарък от един хубав руски княз. Искам да ми ги донесеш. Ако искаш може да си пийнеш от тях.” Герасим веднага разбрал що става тука. Бабата искала да се отърве от него, ама нямало как да стане, ‘щото т’ва бил Герасим Мечока. И тръгнал Герасим към гората. Вървял си, вървял си, и насреща му кошницата. Аха- да я вземе и изскочил един таласъм и един вампир от храстите. И като почнали да се облизват едно лакомо – ще го ядът. Ама наш’то момче се сетило, че в кошницата има винце и рекло “Хайде сега. Да не се караме, ще ви почерпя с винце, пък вие ще ме оставите.” Спогледали се таласъмът и вампирът и му кимнали с глава. Седнали там пътя, Герасим извадил и двете бутилки винце. Едното било във златна бутилка, гравирано, надписано – а бе богата му работа. Пък другото било с един череп нарисуван на бутилката. Отворил Герасим бутилката с черепа и се почерпили с вампира и таласъма. Така като се почерпиш с хората почваш да се опознаваш. Не че ония били хора де, ама то това за всички важи. И така от приказка на приказка Герасим разбрал три неща – че вампира бил навремето монах в близкия манастир – демек бил грешна душа, че къщата на кмета била запалена от таласъма, а не от Иван Чифутеца и че бабата дето го пратила била вещица. Жалко за Иван, ‘щото му отрязаха едното ухо, и му взеха добитъка за наказание. Ама както пили, пили Герасим се сетил, че вещицата ще му се кара ако изпият всичкото таласъмско вино, затова както си пили спокойно, извадил си ножа и резнал главата на таласъма. Хвръкнала черна кръв, едни писъци, едни крясъци – страшна работа. На вампира Герасим рекъл “Слушай, дядо попе. Харесваш ми – няма да те убия, ама и ти не ме убивай. Вместо мене изяж тоя таласъм, па аз ще си ходя” Съгласил се вампира и всеки си тръгнал по задачите, вампира загризал таласъма, а Герасим тръгнал към бабата да и връща виното, или колкото там останало от него. Вървял и се чудил каква ще е втората задача. Стигнал до къщичката на бабата. Ама пак било пусто. Тръгнал Герасим към къщичката – ама тя грозна, мръсна. Паяжини има, кости и други работи. Бутнал така вратата да влезе и к’во да види – отвътре като палат. Десет пъти по-голяма отколкото изглежда. Цялата в сребро. Долу на пода килим със златни нишки. Големи кристални огледала наоколо. По ъглите натрупани рубини, топази, елмази – все скъпоценни камъни. На масата го чакала вещицата. В сребърни чинии - овесена каша, около обкованата махагонова маса – стари столове. “Не ми се вързва туй тука” рекъл си Герасим, ама какво да прави – при вещиците е така. Седнал той на стола извадил от кошницата двете бутилки вино и ги сложил на масата. – Ето ти ги бабо, каква ми е втората задача ? – Позамислила се пак, позачудила се па рекла. Пак тръгни по същата пътека в гората – само напред само напред, ще стигнеш планината. Искам да ми намериш там яйца от златен сокол, ама първо дай да се почерпим с винце. Попили си, посмели се. По едно време рекла “Герасиме, да знаеш ние вещиците не сме лоши. Малко сме криви, ама не сме лоши.” Замислил се Герасим – може пък наистина да не са лоши вещиците. Попили си, хапнали от кашата. Ама каша като каша – толкоз вкусна никога не бил ял Герасим, пък само с каша го хранили, ‘щото ядял много и другото било скъпо. Яли, яли, па изяли всичко. Герасим станал и тръгнал към планината, да търси яйца от златен сокол. Из пътя в гората намерил костите на таласъма – останалото изядено от вампира. Стигнал планината – ама тя огромна. Десет хиляди стъпки висока. Хлъзгава – сякаш от стъкло. Върховете забити дълбоко в огромните облаци. Ама за Герасим да изкачи тая планина, нито ще е трудно, нито ще е бавно. Ей такъв голям бил той, за един ден се качил догоре и намерил гнездото на златния сокол. В гнездото имало три яйца. Ама те светели в чисто злато. Обикновен човек да беше – щеше да ги открадне и повече никой да не чуе за него, ама Герасим не бил такъв. Държал си на думата – пари му трябвали само колкото за храна, повече не. Стоял така Герасим и си мислел “Сега ли да ги взема тия яйца, или да изчакам сокола да дойде, да му взема главата и яйцата с нея.” Па докато се чудел, от нищото се появил страшен вятър. Чуло се сякаш хиляда птици отлитат наведнъж. Тъмно станало небето – златния сокол си иде. Страшна птица било това – три глави имала. И големи като вол нокти. И клюн дето чупи цели канари. Ама Герасим непоклатим. Вади си ножа и скача напред – три дни и три нощи се били. Накрая Герасим легнал да земята и се правел на умрял, а сокола отишъл при него – аха да го клъвне и Герасим му отрязал едната глава. Легнал пак се прави на умрял – аха да го клъвне пак и Герасим му отрязал втората глава. И сега вече, като било честно – един юнак срещу една глава, Герасим скочил пак храбро и убил златния сокол. Награбил яйцата, пъхнал ги в една торба и тръгнал към колибата на бабата. Толкоз бил гладен – нищо не бил ял от четири дни, че ако видел вампира в гората щял да го изяде. Ама извадил късмет вампира – Герасим не го видял. Върнал се до къщата на вещицата и тя пак го чакала на масата. Извадил яйцата, сложил и ги насреща и рекъл. “Бабо, и второто ти желание е готово. Само едно остана и си тръгвам.” Съгласила се тя. – Какво ти е последното желание, че работа ме чака. – Замислила се, замислила се и му рекла. “Герасиме, ела да се наядем, да се напием, па после ще му мислим.” Герасим само това чакал, бил гладен като вълк. Ял каша, пил вино. Ей така изкарали три дни – вино и каша, вино и каша. Накрая вещицата изкарала една лула да попушат и сетне Герасим да тръгва да изпълнява желанието. Пийнал винце и дръпнал от лулата. Ей това го направил десетина пъти, и като му се замаяла главата. Гледа вещицата – кривите и зъби стават едни хубави, бели. Сивите рошави коси – прави руси. Носа и се изправил, мустака изчезнал. Увисналата черна кожа се стегнала и станала бяла като сиренце. А бе в хубавица се превърнала. И после като почнала една любов ден-два-три. На четвъртия ден вещицата убила Герасим, напълнила му кръвта в бутилката вино за таласъми, месцето му направила на суджук, а костите изхвърлила.
Погледнах така бай Ваньо. Честно да кажа – очаквах друг край ама ... какво да се прави.
-И каква е поуката бай Ваньо ? Умрял Герасим – само дето е свършил всичката работа.
-Поука има. Няма да крадеш суджуци от вещици, ‘щото те не прощават. – Разсмях се, разсмя се и цялата компания. В тая кръчма стояхме до сутринта и накрая платих здраво едни стотина лева. Собственика така се зарадва, че усмивката му се закачи на ушите. На излизане залитах обаче бях в добро настроение – и последната стотинка си струваше – щях да вкарам този разказ в книгата, която подготвям доста време. Вървя си и пред мене една баба. Гледам я – усмихната женица.
-Ела ми помогни моля ти се момче, че не мога си нацепя дървата, па е студено вече трябва да си паля печката. – Не знам как, не знам ‘що, ама се навих доста бързо да помогна на бабата. Ако не аз кой ? Поработих така половин час – понацепих малко дръвца, ама много ми замръзнаха пръстите. Както и да е. По едно време така две-три минутки след като свърших с цепенето се появява бабата и вика “Много ти мерси, че ми помогна. Ела да те почерпя с месце, винце и цигарка.” Ето точно в този момент, по гърба ми полазиха тръпки нямащи нищо общо с времето, учтиво отказах, качих си се в колата и повече не се върнах в селцето. Смешно може да се стори на повечето хора, които ще прочетат това, ама след историята на Герасим – вяра в никоя баба нямам.