Да не крача със мравешки крачки в трасето на пътя;
да не пръскам нахалост въртопи от кипнала пот;
да не гледам живота забързан през призмата на кръстопътя –
аз се втурвам с ревниво доволство в поредния мой автостоп…
…Колко пъти с ръка съм отмятал драперии гъсти мъгли!
Колко пъти с дланта си досягах петата на слънцето!
Колко пъти с изопнати пръсти ровичках из чужди съдби,
или чаши горчиви изпивах – на глътки – до дъното!…
Рой таксита презрял – таратайки стопирам със „бяс”.
/Непрекъснато в джоба ми скъсан царува парична оскъдица!/
Ех, защо ли ездитен не е подчинения само на мене пегас?
И защо ли след всяка направена крачка се лутам в безпътица?
Все по-често в небето провиждам портала разкошен на рая.
И бленувам подарък от Бог да е сетния мой автостоп.
Нека „deus ex machine” грозната плът да зарие в земята корава,
а душата ми хрисима да осветли с безтегловен и волен живот…
* * *
Да не крача със мравешки крачки по друмища прашни – без път;
да не пръскам нахалост енергия в руйни въртопи – без брод;
да не тегля към ново разпятие кръста си в родния кът –
аз се стягам с върховни усилия… за звездния мой автостоп!