автор: barzashka

Времето беше хубаво като мамул. Слънцето беше узряло, беше се наляло като че всеки момент ще прелее.
А аз какво? Като на погребение! Я по-добре да хвана по-пътя (една даскалка разправяше, че след “по” винаги се пише тире, Бог ще я съди) към гората, пък там да го карам на чорба от коприва и на селски панаири да се бия с местните гамени и пияници. А не като тук, сред всякакви уреди, седиш, цъкаш с език, гледаш как изгарят жичките ти от прегряване и зад стъклени похлупачета четеш скоростта си, съдържанието, че и срока си на годност. Пък времето е все някакво презряло, понапукало се, всеки момент ще се пльсне на земята и ще изквичи като заклано. Гледаш, гледаш, претрепан от бързане, поизцъкляш се, па промърмориш: Язък за барута! Налееш бензинец в двигателчето, та да побръмчиш още мъничко, да се понаквасиш още в прелялото слънчице и да хапенш пак чорбица от коприва. Ех, бива си го животеца, и как чудно потраква и подрънква като влакче – тудуф-тудуф, тудуф-тудуф – па ще изсвири, ще се засмее и ще те откара, ама и той не знае къде те е закарал.