автор: barzashka

Телефонът му звънна. Ей така, по време на лекция. Той го вдигна и каза:

-ПУФЕНЦЕ!!! (много нежно, затрогващо и любвеобилно), ама аз съм на лекция. Ще ти се обадя после.

Да не говорим, че това се случи около 8ч. сутринта, когато, според мен, трябва да бъде забранено със закон да се звъни по телефона и въобще хората да са будни (освен ако не си лягат тогава).
Но това са лични виждания, а аз съм нощна птица, сутрин не съм продуктивна, т.е. неадекватна съм.

Та това беше най-естетическовъзпитателното му изказване за всичкото ужасно много време, през което ни е преподавал. Но може би е защото предметът му е “фонетика и фонология на испанския език”.

Значи, аз съм тук от 4 години вече. “Тук” е общосъбирателно название на академичната среда, наречена Софийски университет, класика в жанра в България, при чието споменаване само, и хората изпадат в странен вид вцепенение и страхопочитание. Към “тук” вървят и всички аксесоари: калпави и кадърни даскали (ако говорех за моята катедра, тази форма би била обидна и погрешна, вярната е даскалици), воняща менза, огромен брой заведения, подсигуряващи пълния пансион на всеки нуждаещ се студент (за всеки според джоба) и също толкова много специализирани предприятия със “стопанска цел”, по нашенски – xerox, които доброволно са се нагърбили с нелеката задача да осигурят ресурно образованието ни. Като се има предвид, че всеки студент прекарва в последните половината от времето си (защото другата е за кафенетата, пицариите и бирариите, където предвидливо има картини, музика, програма на кината и други естетическо – образователни пособия като сервитьорки и бармани) би трябвало и на тези места да поставят поне по някое списание Playboy, книжки с вицове, знам ли, карикатута на президента на Таджикистан, нещо, което да оценим като образователно.

Същите тези естетични нещица обаче, след като обиколите части на сърцето на университета – Ректората – много поетично кръстени “крила”, въпреки че им липсват качествата, които биха могли да ги причислят към тази категория, освен ако не се доуточни, че са предварително обезперушинени (но не и обезпаразитени) за целите на висшето образование, забелязвате, че просто ги няма, естетичните нещица, ама никъде.

Като се има предвид филологическата ми специализация, провеждаща се през последните години, “тук” единственият учебен предмет, включващ и естетическа насоченост, е познатият под названието ЛТЗ. Това не е като присъстващата в повечето трудови договори митична абревиатура МРЗ, която предизвиква паническия страх на трудещите се, че ще им се плаща в музикалния формат mp3, сиреч с песнички, което пък е доста естетично, а и образователно и гарантира достоверността на еквивалента “Животът е песен”, възстановяващи се от нервната криза чак когато разберат, че това е Минимална Работна Заплата. Та всъщност под ЛТЗ се подвизава съвсем нелегендарното литературознание. Тъй като е несправедливо да се изказвам от името на колегите си, чието отношение към предмета ми е неизвестно, ще поговоря само за себе си. Преминах успешно през всички етапи на литературното естетическо образование, което ми беше предложено (и то само срещу около 100лв./семестър):

-естетическо възприятие: не може да не се признае, че преподавателят ни си беше заслужил титлата професор благодарение на стотиците години, прекарани в упорито ровене в книги и сложни разсъждения. Евала! Съответно беше много добре подготвен и ни каза какво е хубаво в литературата, защо и според кого, след което допълни знанията ни, като ни каза и какво не е хубаво в литературата и за да ни улесни, ни даде примери, изброявайки същите автори, произведения и критици. Така само с едно “copy” и “paste” вкарваш всичката информация от папката “красиво” в папката “грозно” и е като да учиш 2 пъти по-малко.

-естетическо чувство: ще приемем, че то е резултат от предишния етап, но проявяването му не е обусловено от периодичността на лекциите по ЛТЗ. В нашата академична среда най-силното естетическо преживяване (и единственото положително) ми се случва, а и вие можете да го преживеете от момента, в който влезете в Ректората през най-най-централния вход, и, след като сте изкачили стълбите срещу вас, застанете в заличката пред Aula magna. Времетраенето на този туристическо-естетически маршрут, попадащ в графа “извънучебна дейност”, варира от 2 мин. до 2 часа, като резултатът е преживяването на божествена красота. Лично аз смятам тази част от университета за едно от най-прекрасните места в София. “Работно време: питайте на информацията; вход свободен.” Е, стига романтика.

-естетически вкус: хм…на езика ми е едно такова тръпчиво…киселеещо... Ама какво въобще да ви обяснявам, то е очевидно, че българинът е подвижна оценяваща система, гледа професионално-замислено на всеки естетически аспект от действителността, казва фрапантно абсурдната си оценка и на “моля, обосновете се” ще ви изтърси някоя фраза, прочетена в мъжката тоалетна на 2рия етаж в северното крило, която гласи: “Естетическата присъда, за разлика от съдебната, не се нуждае от аргументи.” и ще ви погледне с изражение на наранено достойнство. Ммда, нещо куца с вкуса, понакуцва лекичко, направо е необяснимо при едно толкова хубаво “естетическо възприятие” като нашето.

-естетическа потребност: аз не знам откъде се е взела, честно. А и ми е странна, може и да я няма и само на мен да ми се струва, че е проява точно на една такава потребност всички непрекъснато да обясняват колко е грозна, мръсна и разпадаща се София и как това трябва да се оправи и защото още не се оправя, те имат правото да се грижат да става още по-грозна, мръсна и разпадаща се. Галериите (дори тези с безплатен достъп) са празни, също и кината (освен на някакви много “култови” филми като “Властелинът на пръстените”). Но защо тогава няма театрален спектакъл, на който да съм присъствала, и залата да не е била пълна?! Има нещо извратено в цялата тази работа, а не знам какво е. Аз съм благодарна на всички мои преподаватели, които ме карат насила да чета определени книги и смятам, че точно това разви у мен нуждата да прочета всички останали книги (с изключение на включените в учебния план, разбира се). За съжаление този образователен ефект не се получава при всеки и повечето ми познати могат да се похвалят със списък от 4 прочетени книги през живота си: “Макс и Мориц”, приказките на Шарл Перо или братя Грим (по избор), “Алиса в страната на чудесата” и “Тримата мускетари”, а най-много четящите добавят гордо “Малкия принц” и “Мечо Пух”.

-естетически идеал: не познавам мои колеги, които да са развили това висше качество на своето съзнание, но затова пък те успяха да влязат и в естетическия, и в нравствения, а и в интелектуалния ми антиидеал. Честито! Печелите линия!

Естествено, съобразявам се с възможността аз нищо да не съм разбрала и шестицата ми по литературознание да е незаслужена и несправедлива. Самоука съм, правя се на писател, ама засега не особено сериозно, а за естетическото ми образование ми помогнаха единствено учителката ми по музика в 6ти клас, която ми показа, че класическата музика не е чак толкова недостъпна и страшна (а само противна) и Andrew Loyd Webber има наистина “яки парчета”; и 2 даскалици по литература – едната от 7ми клас, която ми постави извънучебната задача да прочета Петя Дубарова и да се опитам да пиша есета, а другата от 11ти клас пък ме накара да пробвам да издам творбите си, всъщност ми вдигна ужасен скандал на тема: “ама всичките тия неща, които си написала, да не са, за да си стоят вкъщи да мухлясват!?! Изкуството трябва да се предлага!”. Оттук и проблемът: дали в България не предлагаме образователния продукт “естетическа възпитаност”, защото няма търсене за него, или няма търсене, защото няма предлагане. Нещо като въпросът на Лара: “Дали тук не се пише, защото не се чете, или не се чете, защото не се пише.” Хм, ами и двете.

И още нещо, което ми каза моя приятелка, когато й отидох на гости в чистия й бял дом и се оказа, че пише дневник:

“Ако е вярно, че тия, писателите, правели героите си като себе си, ей така, досущ същите… Няма да се чувствам добре, ако и героинята ми полудее. Казват, че един драматург заразил половината си герои с пневмония, като се разболял. После отказали да поставят пиесата поради риска за здравето на актьорите. Но това било, защото бомбардирали града… вече няколко години. А театър в бомбоубежищата нямало.”

Остава въпросът дали пневмонията е образователна.