автор: ringo

По Р. Бърнс

По пътя ме застигна мрак

и газех в лепкава, ужасна кал.
Едва измъквах крак след крак
и за ботушите ми беше жал!

За щастие наблизо тук,
видях да трепка светлина.
Почуках леко: чук-чук-чук!
Обади се една жена.

Помолих плахо за приют,
за да прекарам тук нощта.
Огледа ме. Пиян ли?... Луд?...
Все пак отвори ми врата.

Благодарих й със поклон,
ботушите оставих вън.
И благослових го този дом -
предчувствах вече сладък сън.

Попитах тихо с две слова,
ще може ли едно винò?
Тя кимна бързо със глава –
разбира се!... Защо едно?!...

Отвори стария бюфет,
бутилчица намери там.
И сложи я пред нас отпред -
на масата от дъхав чам.

И вдигнах аз, разчувстван, тост,
за непознатата жена!
За здравето на своя гост,
да пие тя пък пожела.

От тост на тост – дойде зора,
изчезна мракът най-подир.
Да бъда буден тя се постара,
винòто - просто еликсир!...

Дъждът отдавна спрял бе вън...
Допря ме леко със ръка:
„Макар че време е за сън,
нима ще легнеш сам, така?”

„Е, как ще легна? – промълвùх –
Не се е случвало до днес!...
От винцето ми остави,
че проявявам интерес!...”

Учудено примигна тя
и пожела ми сладък сън.
Затвори пътната врата
и май разчувства се отвън...

Когато се събудих аз,
отиваше си този ден,
и идваше пак нощен час.
Горчеше нещо вътре в мен...

Във стаята седеше тя
в ръка с единия ботуш -
почистваше го от калта...
Просълзих се!...А мъж съм уж!...

Погалих русата коса,
надзърнах в тъжните очи...
Извади винце начасà:
„Пийни!... И по-добре мълчи!...”

Години има оттогаз...
Отдавна спим в едно легло.
И все по-скъпа ми е таз,
която ми наля винò!...