На А.М.
Кръвта ми странно се вълнува,
когато става ключ на сетивата,
с които чувам ти душата
как ритъм роден тя бленува.
Това е тайната на естеството,
което ни поглъща в своя храм,
показвайки какво е съществото,
което преоткривам там.
Кръвта в тялото бушува,
а то е в мълчание,
защото отговор не чува,
с което се предпазва от страдание.
Това е логиката платонична
на моята любов към теб,
изказана във форма лаконична,
че ти си моят хлеб.
За разлика от похотта, това е страст,
която от афект се брани,
улавяйки, че двамата сме в контраст,
от който стават и душевни рани.
Духовната ни връзка е лъчиса
и вече се показва като вечна,
защото си остава чиста
с безкрайната си доброта човечна.