автор: lordly

Гледам го, как сладко си смучи пред кафенето цигарата и ми текат лигите, щото има три дена до пенсията, пък в джоба ми сал 5 лева.
Не ми е баш авер Вальо Главния, но срам-несрам се изтопорчих насреща му и примецах:
- Градски, що не почерпиш една, че ги привърших?
- Може бе, Даскале, може, ама нещо трябва да ми дадеш – намигна оня и се опита да изимитира жеста на Митьо Семето, ама не можа да го докара.
- Какво да ти дам, драги, нали ма знаеш, че съм фукара – гледам да мина метър аз, а оня си държи на неговото, че чак ми дойде наум притчата за Иисус и самарянката.
Скъсах си едно копче от якето, даде ме той цигарката, засмуках я жадно, а Главният току се хили като рапон насреща ми:
- Слушай сега тоз иширет! Ти може и да не знаеш, но едно време бях главен счетоводител на физкултурно дружество „Червеният септември”. Развивахме там футбол, волейбол и тенис на маса. Във футбола и волейбола бяхме гола вода, ама изскочи едно момиче в тениса, бре-е-е чак в националната листа влезе. Ама като тръгна по индивидуални и отборни турнири и я закъса с училището, пък 12-ти клас беше.
Като няма друг разтропан, мене прати шефа да говоря с даскалите. Оправих се аз с всички, но ми се опря един пенсиониран подполковник – по ВТО (Военно-техническо обучение) преподаваше.
Кандърдисах го аз да я изпита като за последно, а оня й дал да говори за оборудване на скривалището. Почнало нашето момиче да обяснява, че там трябва да има маси, столове и легла, ама той въртял недоволно глава и все за прибори я питал, за тези бе – за измерване на радиоактивното и химическото заразяване. Че като взело да изброява девойчето: „вилици, лъжици, черпаци, гевгири, рендета....” и я изгонил, даже с дозиметричния кръг замерял подире й.
Иди при мене и реве. Вдигам се аз пак при него, метани му правя, кандърдисвам го и най-сетне склони, ама дума: „трябва нещо да ми дадеш”.
„Тъй кажи бе човек, какво искаш”, светнах аз, а оня „сега не знам, ама като се сетя ще ти кажа”.
Мина се от тогаз бая време, девойчето ВИФ завърши и шампион на страната стана, мене ме начетоха и изгониха от дружеството, и един ден както си вървя, чувам отдире си, „ей-й-й, счетоводителя”.
Обръщам се, подполковника. Едвам го познах, а той: „сетих се бе човек, сетих се – анцуг искам, от тези, с надпис на дружеството”.
„Сетила се Мара, да се побара” – ми аз отколе не бях вече главен счетоводител.
Тук Главният си запали нова цигара и като бързо си прибра кутията, размаха показалец и ми рече:
- Сега разбра ли ма? Искам си аз нещото предварително, щото после, „иди, че та гони”!