автор: kasiana

(фентъзи)

         Небето над Венеция леко светлееше, когато етерното и физическото тяло на Имеона се сляха отново. Тя въздъхна дълбоко и моментално заспа, отмаляла, но щастлива…


         Малко преди да се събуди обаче я споходи един сън, който натрапчиво се повтаряше през тийнейджърските ù години… Той понякога я стряскаше, а друг път – очароваше с приказния си магнетизъм: Земята, Слънцето и центърът на Млечния път се изравняваха в една линия. Това бе миг на любовен акт между Слънцето и Ядрото на Галактиката, вследствие на което Слънцето-Андрогин забременяваше, увеличаваше масата си и раждаше нова планета... Тя засияваше силно в небето и всички хора мислеха, че това е нова звезда...

* * *

         Най-близкият до Земята от Владетелите на Млечния път – Доброто старо Слънце, надникна през открехнатия люк на каютата. Още докато беше далече на Изток – над древната планина Имеон, то видя от недрата ù да излита малка сребриста сфера, която се понесе на Запад със скоростта на мисълта, затова не успя да я догони, но проследи пътя ù до яхтата в устието на река Маламоко. И когато лъчите му огряха приказната Венеция, то проникна в каютата, в която се бе вмъкнала тя. Но вместо нея, откри на дивана девойка с пленителен образ.
         Тъмнорусите ù коси се открояваха красиво върху възглавница с цвят и ухание на планински бор, а дългите ù черни мигли трепнаха като криле на пеперуда, когато я докосна по лицето…

* * *

         Имеона отвори очи и се усмихна весело на палавите му лъчи, които гъделичкаха ноздрите ù, в желанието си да я събудят. Тя се прозя сладко, протегна ръце към светлината с желанието да се наслади още малко на тръпката от Слънчевата милувка. После стана, отвори широко люка и прати въздушни целувки на небесния си обожател…Той се изчерви като момък, току-що разкрил чувствата си пред любимата девойка… И огря света със златисто-алени зари…

* * *

         Беше неделя. писателката си спомни, че обеща на баща си да отидат на утринната служба в катедралата „Сан Марко”.
„Какво ли го е прихванало? Той не е ревностен християнин, още по-малко – католик. За него религиозните храмове са преди всичко паметници на архитектурата и изкуството” – мислеше девойката, но махна с ръка и влезе в банята, за да се освежи след нощното приключение в далечното минало…

* * *

         Докато струите хладка вода обливаха тялото ù, тя се опита да си спомни какво бе чела за свети апостол Марко, освен това, че е написал едно от Евангелията в Новия Завет…Имаше нещо интригуващо около личността му. Нещо, което отдавна вълнуваше писателката…И то беше спорът за мощите му, който се водеше в научните и религиозните среди…Имеона беше чела „Загубеният гроб на Александър Велики” от британския историк Ендрю Чага, според който под олтара на базиликата “Сан Марко” във Венеция се намират не мощите на светия апостол и евангелист, а останките на Великия пълководец Александър Македонски…

* * *
         Мобилният телефон на Имеона запя „Спомени на сърцето” на Amedeo Minghi.
         Беше Алекс Магнум.

МУЗИКА:

СПОМЕНИ НА СЪРЦЕТО

Следва