автор: traveling_musician

На Бетовен

Заключвам го в себе си и няма навън да го пусна.
Не вярвам дори и в най-поетичната истина.
Поетът в мене поет е, ако говори за чувства.
Но щом седне на масата, той е лисица.

И почва да иска от мене от нищо - до всичко.
Иска жена ми, дори - и ракийката ланшна...
И уж е все беден. Давам си даже и ризата,
макар бедността му е да е гола метафора.

Поетът в мене поет е, но нищо отдавна не пише,
освен жалки бележки за смешни болежки.
Не гали перото му. Все плаче за някакви липси...
Мрази го празният лист, до бяло наежен.

И няма да сложа вече в ръката му молив.
Ще изроня клавишите на лаптопа му, пустия.
Ще му пусна старата плоча, да слуша Бетовен.
Да слуша. Да слуша. Да слуша. ДА СЛУША!...

А какъв е Бетовен, Боже, каква страшна сила!...
Когато във нокти те грабне, политаш в небето.
А когато те хвърли, макар и безкрилен,
цопваш във своята локва пречистен и светъл.