автор: desert_inrose

Сещат я всички жени на Земята
в умове и утроби
я носят
както недра кътат залежи.
Всички мъже в този свят
тук застават
зад нея и òколо
с гърбове от скали вместо щит...
Но
повярвай – няма те да я опазят...
Нито ти.
Невидим враг
извивките на женственост чертал е.
Толкова. Това е...
Без него тя е нищо,
както нищо е самият той без себе си.
Синьото в очите ти я дави.
Но плачи. Избистрят се.
Безсилни.
Ще остане в теб злоядото дете. Пред огледалото
кръгло, с бяла рамка и крепено с дланите ти днешни.
Нейна не, ни негова, но Наша
болка
етерно кърви от Нас.
И от всички родове.
Защото в тялото Ни са насложени родители.
Намерения добри и думи тихи не достигат,
щом всичката любов е незначителна
дори и в сила
да разлива сред пустини водопади.
Някъде в сърцата ни дълбоко
дреме изначална грешка, щом
сме обречени в безсмислено страдание,
щом океаните в очите ти тъй давят...