Завесите са плюшени и тежки,
обгръщат моя силует,
имам формата си,
съдържанието загубих в теб.
Нормално е сега да съм статична.
Хладнокръвно,
наблюдавам
своя гняв.
Всичко е спряло.
Чашата във въздуха,
обърнатата длан,
желанието за грешки,
на сърцето туптенето,
на кръвта движението,
на устните ми топлината,
на кожата потребността
от чужда плът.
Увереност и студ,
по скулите ми,
настроения
замрели в смут.
Искрите на живота,
кой ще пази.
Сред тъмните завеси,
кой ще ме намрази?
Как ще се въртим със теб?
Обичай.
В моето статично положение
те виждам да обичаш,
макар
и уморен,
макар
и не до мен.