автор: perun

Макар че бях я канил само при промоции на моя стих,
смъртта натрапливо започна да бърника в тялото ми клето...
...Когато взора разнебити и диоптрите завинаги открих,
помолих господ с туй да се засити – общо взето...

Но тя не спираше да шета в мен като бродяга,
натъкнал се на цъфнали контейнери из баровски квартал.
Заплете клупове, с които гърлото на върлия пушач да стяга.
Сърцето ми разхлопа. Дроба бял омаца с жълта кал.

И тръгна – на юруш – надолу: бедната простата сюрпризира
през час вода да носи, дето трябва и не трябва.
С виагра гордия херой на подвизи креватни апробира
и хапчето превърна в по-необходимо и от хляба.

Снабди с гирлянди разширени вени мощните преди прасци,
а стъпалата изтипоса с извънредни дюстабани...
...Изобщо, в мен вилня подобно шайка от убийци и крадци
и поразтеклото се тяло унизи с безброй неутешими рани...

* * *

Макар да имаше покани само за промоции на моя стих,
смъртта започна бясно безогледно да зяносва битието ми...
...Пред погледа ѝ тъмен помислите си до корен осветих:
да бъде с ореол от филигранно чиста съвест житието им...