автор: Albatros

Когато ми е тъжно, вадя миди –
далдисвам във безмълвните води.
Из дънните навеи съм невидим,
с натегнат дъх във моите гърди.

В мен оживяват древните Амфибии
и хвърлям се в бездънни тишини –
в пасажите край мен летящи риби
с очи на незабравени жени.

А някъде над мен светът си диша,
красив, самодостатъчен, велик! –
и – Лизимах в пещерната си ниша –
се гърчи над златата в нервен тик.

По дъното – на бавни обороти
нима ще мине моят тъп живот? –
сред седем милиарда кашалоти
на твоя бряг – изхвърлен кашалот.

Аз искам само в дънните навеи
Бог споменче от теб да ми спаси –
щом тръгне в есенните суховеи
онази – със косата! – да коси.

Щом слънцето заседне върху хълма –
и срине се отвъд – като във ров,
с чувалче миди ида – и с безмълвната,
останала без дъх след теб, Любов.