Един човек – из Добрич-град – се движи сякаш на кокили…
Напук на навици обществени и политическата конюнктура,
напук на злобата превзета на деня – той не пести усилия,
за да захлеби гладните със манната на собствената си култура.
Знахар ли е, или – обикновен дърворезбар, – все още аз не зная.
Под дланите му оживяват мъртвите дървета в парка:
с нов изглед трупите прогнили покрай цветните алеи засияват –
прочистени с длето и чук, с гледжосани чрез лак и огън шарки.
Напомнят ми на постаменти – опаковани с красиви станиоли.
Везбите на резбата им наподобяват безпощадни предсказания.
И чувстваш как над уродливи образи съзряват лигитимни ореоли.
Как изтрещяват надписите с верността на своите послания.
Как откровения езически и мъдростта на християнска святост
в префасонираните изваяния намират истинна обител.
Как се обръщат трупите на капища и храмове посред зеленината.
Как авторът им се издига над тълпата като… нейния спасител.
* * *
С кокили ли е, или – на котурни, още не разбирам.
Но няма нищо бутафорно в исполинския му ръст…
И погледи безбройни във подножието на душата му се спират.
Безброй десници пламенно се вдигат – за него да изпишат кръст.