автор: amodar

Времето лекува, каза ти,
а мен мъгла полази ме изцяло,
инертно ме издигнаха очите ти,
олекнах и проблеснах във лилаво.

И тъй загубих плътност и небе -
от хлад комай разпадах се отдавна,
не можех да вървя след теб,
както и не можех да съм цяла.

Без плътност, място, хоризонт
загубих се във времето разделно,
да можеше да го превъртя напред-
или да скоча в дупката му черна…

Оттогава минаха лета,
посвикнала съм в сивото да кретам,
и тъкмо днес, когато празник е,
поне, не ме боли от теб,
момчето ми.