автор: mariq_vergova

И последният лъч светлина
се стопява във моя прозорец.
Влиза тихо, на пръсти нощта,
без вратата дори да отвори.

Тишината отдавна дойде
и остана тук, без да ме пита.
Оттогава дантели плете
неуморно за мен по ъглите.

Телефонът протяжно мълчи
и забравен, във тъмното дреме.
А часовникът глухо брои
часовете, оставащо време.

А и кой ли е луд да стои
със прегърбено, грохнало старче?
Но и сухият хляб не горчи
самотата тъй както нагарча.

Ала скучен не ми е деня,
кой каквото си ще да говори -
по балкона врабчета броя,
с телевизора честичко споря.

А децата ли? Те са добре,
но са винаги много заети.
Зад протритото, старо перде
в мрака сякаш лицата им светят.

А и тази безсмъртна луна
със съня ми на жмичка се гони.
По безсънната, бяла стена
цяла нощ прожектира ми спомени.

И увиснала в мрака отвъд,
сякаш нежно, гальовно ме кани
да пристъпя по Млечния път
и завинаги там да остана...

Във стъклата просветва деня,
стъпки сънени спуска отгоре.
Пак врабчетата вън ще броя,
с телевизора ще си говоря.