автор: Albatros

От Варна до София бяхме тавряз.
На гарата в София пихме уиски.
След третото взех да си мисля, че аз
и ти сме си вече достатъчно близки.

Но – тъй като вече не съм селски коч,
пък май и ментето в бюфета ме хвана,
те милнах – и сипах четвъртия скоч –
и казах ти стихове от Дебелянов.

Попита ме: – Ти ли написа това?
А аз смотолевих: – Разбира се, мила!
А Димчо във авторските ми права
вля свежест – и нова, невиждана сила.

А сетне въведох те в тихия двор,
където цъфтят белоснежните вишни.
Във мен ято ангели пееха в хор
за всички любови – сегашни и бивши.

С нас пи подпоручикът с прякор Амер –
безсмъртният, паднал на втори октомври,
от чийто божествен военен тефтер
прочетох ти стихче, което да помниш.

Ирландско! – не някаква „Дива коза” –
събаря – по-лесно дори от куршума.
Със него преглътнах горчива сълза.
И паднах от стола – със Димчо край Струма.