На болния ми мозък....
Определено съм много зле...
Кога ли ще получа ориентация, някаква дори и бегла перспектива за начало...
Субкултурата на пънковете е имала абсолютно право,
обуславяйки същността си, с идеята, че човекът е абсурдно същество,
че светът на хората е свят на абсурди, на абсурди ситуации и т.н
Не зная дали имам някакво абсурдно призвание в този живот.
Животът на всеки човек бил телеологичен,
т.е. човек винаги се стремял към висотите,
към възвишените постижения във всяка една област.
Добре, бе, а къде са възвишените постижения в душите на хората,
къде са възвишените чувства.
Вероятно те се появяват, след като си достигнал до научните върхове,
след като повече от половината ти живот е изминал в търсене,
усъвършенстване и патентоване на “постижението” в материалната сфера,
което ти отваря вратите към живота в лоното на интелектуалците –
хората от елита, пътеводната светлина на простолюдието.
В заключение ще кажа, че един хубав слънчев ден
ще достигна до тотално умопомрачение.
Понякога се учудвам от идеите си.
Нещата от живота изплуват в съзнанието ми
така кристално отличаващи се като рибки в аквариум.
Понякога, когато пиша се старая да изпипвам до педантичност думите си,
защото в замъгленото ми подсъзнание блести фиксидеята,
че някой някога ще прочете тази книга на абсурдите и ще каже:
“Колко е красива лудостта!”
Да, аз смятам, че това е красота и също така виждам животът си обсипан с червени рози и хиляди други цветя.
Аз приемам гадостта на живота, така както бих се примирила с неприятното на закуска ядене, и това е....
Хрумна ми още нещо – животът е неугасваща жарава,
състояща се от вечно светещи късчета – на емоционалността и на мисълта.
Те се борят, те са в постоянна опозиция.
Това е основната опозиция в съзнанието на всеки един индивид.
Борбата никога не стихва.
Понякога размерите й променят установения мащаб, но това не е перманентно.
Всъщност виждам един безспирен водопад – красив, безумно красив.