автор: ina_krein

Лятото покриваше златните ниви с коси. Облаците се оплитаха в къдриците му, а птиците кацаха като панделки върху тях. Земята потръпваше влюбено под стъпките на галещото слънце. Целувките пареха кожата ú, но тя обичаше да усеща силата им. Това я караше да се чувства жива.
До една нива край извора лятото се завъртя на пръсти. Разпери ръце и погали класовете на житата. Красавица бе Катината нива. Любимката на лятото потръпна от милувката на слънчевото докосване. Всеки, който минаваше по пътечката за вода, спираше и гледаше жадно изобилното злато на едрите класове. Дали защото водата бе близо, или защото нивата бе като в прегръдка между хълмовете и опираше устни в пътя, водещ към големия град и пазарите, но Катината нива бе като хубава ябълка, която много селяни искаха да откъснат. Тя се предаваше като зестра за дъщерите на прочутия род и много ергени вземаха моми от там, само и само нивата да бъде тяхна.

Дълго стоя на извора Аргир. Дълго пи от ледената вода и гледа класовете на нивата. Сърцето му се обръщаше в сладост, желание и някаква страст, която го караше да настръхва. Искаше тази нива, искаше я безумно, като любима, на която да остане верен до края на живота си. Ала цената бе също така безумна. Той, красавецът на цялата долина, трябваше да се ожени за грозната дъщеря на собственика, да ú бъде верен до гроб.

Слънцето протегна ръце между клоните на ореховото дърво. Попи капките пот по лицето на момъка. Лятото се обърна и го погледна усмихнато. Катината нива прошумя с тежки класове. Изворът се ослуша. Тишината на онази съдба, която направлява живота, бе завладяла деня. Лятото и нивата искаха Аргир за свой стопанин. Младият мъж искаше нивата като жена. Трябваше само момичето да се съгласи, за да се случи магията.

Цялото село ахна, когато минаха под венчило Аргир и Елена. Ахна, но не се учуди. Поодумаха ги месец – два, пък замълчаха. И всичко тръгна като по вода. Нивата имаше своя всеотдаен стопанин, а той - своята жадувана земя.

И както в приказките царят и царицата живеят щастливо, но се случва някаква беда, така след няколко дълги лета, в разгара на лятото, Елена дари своя съпруг с хубава дъщеря. Облаци забулиха сърцето на бащата, мъката пусна бурени в мъжката му душа. Нивата трябваше да бъде зестра на малката Елица, когато порасне. По-скоро би продал на Дявола своята мъжка душа.

И всяко лято тревогата на бащата растеше. Малката разцъфваше като цвете в някаква безбожна красота. Все по-тъмно ставаше челото му по време на жътва. А земята притихваше под ръцете на своя стопанин, а лятото целуваше до огън сърцата на всички жита. Катината нива пътуваше щастлива във времето. До лятото, което отне половината ú душа.

Аргир се връщаше от нивата в разгара на жътвата. Бягаха пред очите му още златните снопи, когато на прага пред къщата видя красивата дъщеря. Говореше със сина на Манол, човекът на новата власт.

- Влизай вкъщи и да не съм те видял повече с него! – през зъби прошепна бащата и влезе, без да се обръща назад.

Момичето го погледна ядосано.

- Остави го – погали лицето ú с длани младият мъж. – Скоро всички ниви ще станат една. Като влезе в ТКЗС – то, баща ти ще престане да се държи така.

Отново погали косите ú.

- А ние с теб ще идем в града. Татко ще уреди всичко. Ще живееш като принцеса с мен. Не искам никакви ниви, само да се обичаме двамата.

Лятото сви косите си мълчешком. Идваха бури, които не можеше да спре. Земята се ослуша тревожно. Идваха студове, от които душата ú може би нямаше да оцелее.

Летата се търкаляха като зърната на разпилени жита. Катината нива стана част от общия блок на стопанството. Трактори и комбайни минава върху нейната плът. Стискаше устни земята и чакаше своя Аргир, чакаше своя стопанин, ала усещаше студ. Пътят разтегна алчно своите устни и спря до сърцето на нивата. По-лесно да влизат машините в нейната златна душа. Лятото пак се завръщаше и отново пламтяха косите му, ала изворът под ореха не се усмихваше в утринта. Ще почака земята, ще потърпи. Ще намери своя стопанин отново, своя любим, който да гали житата ú, да я докосва с любов.

Посивяха и косите на Аргир. Като облаците, които топяха душата му. За Катината нива и за Елица сълзите му напираха без звук. Едната му откраднаха насила, а другата сама избяга. Не се обаждаше от града дъщерята, и внучката не пращаше при тях, да не вземе да прихване нещо селско. Виждаха я само на рождени дни, когато с автобуса отиваха в апартамента. Горчилката топеше душата му, а лятото я стягаше в капан. И внучката по жътва се роди, и косите ú имаха цвят като злато. Красива като земята, на която той бе отдаден докрай. А може би тя щеше да бъде различна. А може би тя щеше да изгони студа.

Така си замина по време на жътва Аргир. С отворени очи на извора. Към Катината нива и съдбата...

- Какво ще правим с Катината нива? – обърна се сериозно съпругът към Елица. – Връщат ни я с ореха и извора. Баща ти е бил умен все пак. Поискал е да ги запишат в зестрата.

Машините реваха няколко дни върху нивата. Земята свиваше уплашена черноземните си криле. Орехът тревожно тръпнеше в горещото лято. Катината нива щеше да бъде првърната в механа. Засадиха трева, оградиха с високи дувари – извора, ореха, останалата жива земя. И вместо жътва вечер кючеци виеха бясно. Катината нива умря.

Лятото стъпваше тихо по хладните плочки. Някъде долу, с дъх на сълзи и премала, стенеше златна земя. Малко момиче рисуваше ореха и косите от злато на слънцето в утрото.

- Бабо, тук наистина ли някога е имало нива? – детето погледна старицата изненадано.

- Да, малката ми, тук имаше много красиви жита.

- Затова ли механата се казва „Катина нива”?

- Затова – тихо прегърна детето жената.

Спомените я върнаха някъде в светлото детство. Баща ú Аргир се връщаше от жътва вечерта. Носеше студена вода от извора и няколко стръкчета жито, да се похвали какво е отгледал. Усети като полъх душата на баща си до своята. Механата от известно време не вървеше. Станаха много заведения по главния път. В тях предлагаха на чужденците неща, с които тя не можеше да се съгласи.

- Може би е по-добре да повикаме багери и да насеем отново жито, както си е било. При тези изкупни цени на зърното ще има печалба веднага. Пък и работата не е повече от тази в една механа – внучката на Аргир погледна въпросително Елица.

- За мен да се връщам е късно – бавно отрони Елица и се взря в далечната синева.

- Но за нас още не е – усмихна се слънчево дъщерята и погледна рисунката на детето – там лятото танцуваше босо сред усмихнатите жита.

__________
* Разказът е отличен с Второ място в Летния фейсбук конкурс "По стъпките на лятото" 2012 г., раздел Проза