Да слезе Месечко примамих
в герана ми да се окъпе,
и златен косъм да открадна
и да го вържа върху пъпа
на сухата асма в градина –
със здравец лист и капка жива
вода, която е преминал –
да я накарам да разлисти.
Коси наплетох във въжета,
провесих ги – да се привдигне.
И бях недрага и несретна
магията му да ме стигне.
А той красив, красив, омаен! –
дъхът му – сприя посред юли! –
ме лисна с шепи и накрая
ей тая клетва ми издума:
– Сега си моя – омагьосах
за мен завинаги душата.
Водата жива да я носиш
дордето дишаш на земята.
Помни едно – на всеки давай
усмивка, хляб и чаша вино,
Да не е ложето кораво,
повикай ме веднъж по име
– Ела ми, Месечко – хортувай
край изворче в среднощна доба
и колчем моят лик изплува,
отгреби го в купа от сребро.
И надникни да те погледам,
да се усмихнеш – новолунна,
непипната от мене севда.
Пий глътчица – да те целуна.