автор: DimitarG

Кварталният луд - момчето на пейката,
цял живот репетира едната си реплика:
„Дай цигара, брат’чед! Дай и огънче!"
И затваря вратата във себе си.
Обикаля краката му мършава котка
и събира дъжда.
Като живо махало.
Чак привечер ще й отвори,
да се отърси на пода.
Още е рано.
Още бият без злоба децата в градинката,
после шумно ги мляскат по бузите.
Всички здрави жени са току-що запалени.
Сутрин даже смъртта е по-бавна и стърже.
Боднат с клечка балон се отделя от Слънцето,
черен мъж черно пие поредната бира.
Самотата го души и присяда до лудия -
все така е откакто Тя си отиде.
Меки бели клавиши след нея са плочките,
тротоарът е сухото дъно на спомена.
Като бряг са замръзнали юлските кестени,
две старици ги пазят,
но и те ще си ходят.
Маранята приижда, събира на купчини
оседланите с мръсна надежда мъже.
И сезони.
Тесногръди са птичите песни на лятото,
на трохи се начупват и изгарят по обед.
Кварталният луд - изправен до пейката,
освобождава деня, да премине оттатък.
Ден като ден, Льони просто е мигнал,
а махалото се отърсва от лятото.