автор: tzvetcomarinov

Изненадан, престъпникът се обърна машинално и му дотрябваха цели няколко секунди за да проумее ситуацията. Оказали се предостатъчни за решението на Пол Ричмън. След картината, която като мълния присветна в неговата глава,
тренираните инстинкти сами извършиха останалото. Агентът сякаш видя посоката на първите куршуми и как се впиваха в гърдите на другия. Постигнали вече своето или вероятно да се успокоят, подхвърлиха тялото нагоре. Може и от политането назад да стана така, но лицето му пресрещна самоубийствено трасето на следващите изстрели. Те се ядосаха на пречката и веднага най-безмилостно се саморазправиха с нея. Във фонтана от алена кръв, мълниеностно изсипаха парчета плът и кости, за да довършат съвсем картината на една насилствена смърт. Която вече се беше развилняла, зла и ненаситна. Искаше още и още.
Ричмън достатъчно рано видя следващия бандит. Повече се щураше той между дърветата, отколкото имаше някаква ясна цел. Можеше и да опита, да го склони да се предаде и така остане жив. Само, че битката бе наложила вече своите правила и те не се интересуваха от намеренията и желанията на участващите в нея. Престъпникът трябва да забеляза някой друг, вероятно той да беше от пехотинците и не овладя страха. От погледът му изхвръкна блясъка на ужаса. Изстрелът бе рязък и своеобразно злобен. Куршумът се заби направо с хъс, като след дългоочаквана среща, там някъде из гърдите му. Втори нямаше, защото тоя си беше свършил работата. Из устата на мъртвият бликна кръв. Топла, пенеста и червена, а още не бе паднал върху земята. Дето не беше взела решение, да го приеме ли в себе си.

Цветко Маринов