автор: anonimapokrifoff

Незнайно как бе попаднал в огромна зала с ярко осветление. До стената стояха в редица момичета и момчета. Едно лице се открояваше – сякаш другите бяха само фон, на който то да изпъкне. Кожа с цвета на целунат от зората сняг, езерни очи и лунни коси. Най-красивото момиче, което някога бе виждал.
После разбра, че е в царството на Нина Николаевна: всички наричаха школата й по танци АКАБ – академия на абсолютните. Преподавателката бе сталинистка до последната си капка кръв, а методите й бяха макаренковски: груба и неуморна труженичка, която безпогрешно произвеждаше шампиони като ударничка в колхозна люпилня.
Той не знаеше, че може да танцува. Оказа се неземно добър – по-лек от въздуха, с ту плавни, ту отривисти движения на тялото си разказваше музиката, а зрителите дълго не успяваха да излязат от унеса. С уникалния си талант спечели за партньорка нея, която бе приковала погледа му още когато я видя: Катерина. Тя винаги се представяше с пълното си име, никога не казваше „Катя”, а към него се обръщаше с „Иван”, макар за всички той да беше Ваня. Беше хладна и спокойна и мразеше умалителните.
Нещо не им достигаше, за да бъдат на върха. Всеки сам по себе си невероятен танцьор, като двойка все се разминаваха на дъх от победата. Щом обгърнеше Катерина, слабостта изсмукваше силите му и го превземаха парещ смут и тъмно отчаяние, защото усещаше как тя се отдръпва на светлинни години от него. Тогава търсеше очите й и се давеше в най-синьото безразличие.
Предстоеше им съдбовно състезание. Залата немееше, журито беше вторачило поглед в тях като хипнотизирано. Прозвуча първият акорд и едновременно с него те се разтвориха в мелодията. Той усети как за първи път Катерина се подчини на тялото му, а душата й се сля с неговата. Беше магия извън пределите на времето и пространството, беше щастие в най-чистия му вид и той си каза, че по-огромно не би могло да съществува, докато не обявиха победата им и тя не го прегърна с белите си ръце, шепнейки „Милый! Милый! Милый...”.
После бе не любене, а свещенодействие. Светът за него беше тя, смисълът за нея беше той. Ако в човека мъждука божествен атом, всеки от тях го бе открил в другия. Животът загуби своята дуалистичност: след него нямаше смърт, началото и краят се сляха в едно безкрайно сияйно цяло.
Катерина забременя. Прилошаванията й не останаха незабелязани: Нина Николаевна заповяда незабавно да направи аборт, родителите им не искаха бебето – и двамата бяха още деца. Журналистите ги преследваха като стръвни афгански хрътки; вестниците преливаха от снимките им на подгонен дивеч и от статии за края на изключителната им кариера. И те бягаха, бягаха, бягаха през опожарени поля и овъглени гори, потъваха в смъртоносни преспи, с мъка повдигаха крака в убийствени оранжеви пясъци...
Катерина нарече дъщеря им Рябина. Малката имаше нейните меки руси къдрици и необятните й сини очи. Бяха в топла и защитена дървена къща. Той съзерцаваше пейзажа. Беше есен, лъчите на залязващото слънце играеха в златните листа на брезите, галеха зелените иглички на боровете и заспиваха в червените гроздове на калината – дървото, чието име носеше малкото им момиченце. Иван толкова много обичаше майката и бебето, толкова непосилно ги обичаше, че го болеше... Прииска му се да се превърне в светлина, да се вплете в невидимата тъкан на този миг и да остане завинаги в него: неспирно да поглъща красотата на умиращия ден, а в стаята Катерина да пее на дъщеря му: „Ой, рябина кудрявая, белые цветы. Ой, рябина, рябинушка, что взгруснула ты...”

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"