автор: gabrielle

Листата падат като слънчеви лъчи -
по пясъка, под ходилата,
и тъпчем слънцето, а после се препъваме
от паяжините на светлината.

Очите ни се реят в необятното.
Душите, задушени, гинат.
Линеят, вклинени в решетката на тялото.
Вървим по своите пътеки вяло.

Встрани не стъпваме - встрани е стръмното.
Листата падат жълти, като
слънца се гонят, увлечени от хватката на
гравитационен колабс.

Вървим встрани от стръмното
и тъпчем по лицата си -
утъпкваме пътеките,
не питаме за бъдното.