автор: riiva

Морето …
Сънено поляга.
Разплитат пясъчните пръсти
косите му от лято и вода.
Брегът за хладни устни се протяга.
От пяна устни,
с милваща следа.

Морето …
(Ех, коварна куртизанка!)
Невярно си, моряка стар,
изгарящ от копнеж,
… (Как бързо!) …
вече си забравило.
В олтара ти запалил друг е свещ.

Морето …
Тайната вселена
на хищни замъци и пеещи сирени.
В мъртви дълбини родени, морски змейове
с позлатели перки сучат черните недра.
Там, в тъмното изгниват кости на наемници
всред ложе от рубини и злата.

Морето …
Яростно и дръзко.
Пияно с кръв и сито с тлен,
след люти битки с разгневени небеса
ще хлипа тихо. Перли – сٰълзи
в зениците от миди ще избърше
с неизсъхнала от цвят дъга.

Морето …
Ласкаво и бяло
вълни приплисква в люлчина милувка.
Удавника да утешат навярно
(когато устните солено – бавно сричат
за прошка и за вечно сбогом)
с последна майчина целувка.

Море!
Сега си тъжно.
Есенно и сънено.
За снежна жътва чакаш ветровете.
А днес така си жадно за обичане!
Такова, всъщност, те обичам
теб, Море …