автор: Lorena

Надясно- път към пустеещите очи на зимата.
Наляво- вятър безпосочен.
Нагоре- птици, влюбени в безкрайното.
Надолу- черешата говори със гласа на мама.
И само в мен препускат уморени,
коне, подгонени от него.
А той е скитник, приседнал на прага на сърцето ми
и дишащ стиховете ми.
Събира мъката ми в тежки кани,
примесва я със пепел и със рози,
а после тихо ми говори,
за онова утро, което ще дойде
с любовта; за нощите, когато ще будуваме,
събирайки звезди от челото на еднорог,
дошъл да пророкува влюбване.
Ръцете ми заспиват уморени над тялото му, плачеща върба,
а устните прошепват, заскрежени от болката:
Докосвай пламъците във очите ми с дихание,
рисувай по кожата ми пламнали огньове,
със пръстите, даряващи и страст и нежност,
а когато в края на окото се появи онази дълго чакана сълза,
издайница на чувства, изтрий я и ме прегърни.
Ще скитаме в онези безпосочни светове,
където зимата ражда слънца,
а вятърът е виночерпец.
И ще се храним от любовта си
и от малките неща без име.
Сега сънувай!