Да бяха накити! Да бе пендара! -
А мен, прабаба строга завеща,
такава участ, да се изтезавам
в неизброими, мънички неща:
В тревичката да се повтарям.
Пред зрънцето да устоя.
За мравката до кръв да се сражавам,
срещу нехайно вдигната ръка.
Да ме раняват. И да ме задавя
сълзицата на малкия хлапак.
До слънцето след хвърчила да тичам.
И с пълни шепи да поя дъжда.
С такава орис все да ме пленяват
звезди и птици, хора и цветя...
Крила със юношата да обтягам.
И със старицата тъгата да деля.
И всичко по човешки да изстрадам.
Докрай за всяка обич да горя.
Над люлката да се забравям.
И да потъвам в мъжката душа.