автор: Milvushina

Продължение от Паднала от небето (11)

На Сами и на Лукса не им убягна колко свежа и подмладена изглеждаше Мисти на закуска. Двамата си хвърляха многозначителни погледи, докато майката пиеше кафето си. На лицето й играеше едва забележима усмивка.
- Прилича на котка след обилен обяд със сметана – прошепна ангелчето на приятеля си, а той доволно се закиска в шепи.
- Готови ли се за лунапарк? – попита ги Мисти. – Да тръгваме тогава!

По пътя Сами обясни на Лукса какво представляват Чайника, Виенското колело, Драконовото крило, както и най-голямата новост в лунапарк – Тройката. Щом чу за скоростното влакче, личицето на Лукса грейна от нетърпение.

- На теб много ще ти хареса, но на мен ми става лошо – въздъхна той. – И Лу, моля те, бъди много внимавателна. За нищо на света не си показвай крилата и се опитай да не се набиваш на очи.

Мисти купи пропуски за трима им и те първо се качиха на пиратския кораб, а после на блъскащите се колички. Лукса и Сами се гонеха, викаха и се смееха като се сблъскаха. Когато времето им свърши, не им се ставаше, но все пак се наредиха на Тройката. Последваха няколко въртележки, от които на Самюел му се зави свят, а Лукса пищеше и пляскаше от вълнение. На скоростното влакче тя се качи сама цели два пъти и с неохота, но сияеща се върна при приятеля си.

- Страхотно беше! Гъделичка те тук в средата все едно си изпил на един дъх цяла бутилка кока-кола. Трябва и ти да опиташ! Не е толкова страшно, колкото изглежда, настина! А онова там какво е?

- Стрелбище е. Хвърляш дарц или стреляш с пушка или лък и можеш да спечелиш награда.
- Заведи ме там! Искам да видя!

Въпреки протестите му, Лукса го хвана за ръка и го повлече към стрелбището. Мисти плати четвърт долар, а жената зад гишето подаде на Сами лък и пет стрели. За да спечели играчка, трябваше да улучи малкото кръгче в центъра на мишената. Той знаеше, че няма шанс, но неговата Лукса го гледаше нетърпеливо и му се усмихваше. Не можеше да й откаже.

- Ще се изложа – промърмори Сами под носа си.
Той взе лъка, намести стрелата и опъна тетивата. Пропусна не само целта, а и самата мишена. Следващите му три опита бяха също толкова неуспешни. Само последната стрела се заби в най-външния кръг на мишената.

- Казах ти, че ще се изложа! – оплака се той и понечи да върне лъка, но Лукса го възпря.
- Опитай пак. Ще ти помогна – прошепна му тя и му намигна.

Платиха за още пет стрели и Сами отново застана зад линията. Той погледна въпросително към ангелчето, а то му кимна да стреля. Момчето пусна стрелата. Тя отново се заби в края на мишената.

- Нищо не стана – каза Сами.
- Да, но вече знаеш, че е нужно да промениш нещо, за да не се случи същото. Сега се вгледай добре в мишената. – Лукса докосна гърба му. – Виждаш ли как кръговете й сякаш се доближават до теб? Все едно, че те викат? Съсредоточи се в най-малкия. Сега опъни лъка. Лакътят така. Поеми си дъх. Давай!

Тетивата иззвъня и стрелата се заби на няколко сантиметра от целта.
- Точно така, Сами!

Окуражен и развълнуван, той приготви следващата стрела и се прицели. Лукса отново му помогна и този път, когато стреля, Сами беше уверен, а ръката му - стабилна. Стрелата полетя към мишената и попадна в самия й център.

- Ура!! – извика Сами и се хвърли в обятията на Лукса.
- Видя ли? – ухили се тя. – Често разликата между възможното и невъзможното се свежда до това в кое от двете вярваш.

Момчето силно прегърна Лукса и я нацелува по бузите, а касиерката го поздрави и му връчи наградата – огромен тъмнокафяв мечок с панделка на врата. Сами най-тържествено го поднесе на ангелчето:
- Заповядай, Лу. Твой е!
- Благодаря ти. Много е хубав.
В това време Мисти се появи пред павилиона с два димящи хот-дога в в ръце.

- Спечелил си играчка, Сами? – удиви се майка му. – Браво на теб! – Тя му подаде хот дога. – Внимавай, горещ е. Лу, миличка, знам, че не ядеш и не ти взех, но на теб нося лимонада.

Тримата седнаха на близката пейка – майката и синът с обяд в ръцете, а ангелчето – с големия плюшен мечок. Сами набързо изяде неговия хот-дог и се усмихна широко на Лукса:
- А сега? Къде искаш?
- На колелото.
Сами се страхуваше от високото, но успехът на стрелбището му даде криле:
- Да вървим тогава!

- Вие отивайте – каза Мисти, която все още не беше приключила с обяда си. – През това време ще си почина и ще изпуша една цигара. Мечокът ще ми прави компания докато вие се забавлявате.

Сами и Лукса й махнаха и се забързаха към виенското колело, където вече се беше струпала опашка. Качиха се заедно в синята кабинка, спуснаха решетката и само минута по-късно бавно започнаха да се издигат във въздуха. От върха можеха да видят не само целия лунапарк, а и града, който се простираше зад него. Ангелчето се усмихваше широко, когато кабинката започна да се спуска. Колелото направи още две по-бавни обиколки и започна да забързва темпото.

- Колко е хубаво, Сами! – възкликна Лукса.
Той не отговори нищо. Чак сега ангелчето забеляза, че приятелят й се е свил на седалката до нея и отчаяно стиска решетката с другата си ръка.
- Става ми зле от високото – призна си Сами.

Лицето му беше добило странен сивкав оттенък. Лукса го прегърна, но това не помогна; при следващото рязко снишаване, той се сви на топка.
- Все едно, че ме ритат в стомаха – каза измъчено Сами.
- Затвори очи. Имаш ми доверие, нали? – Момчето кимна без да я поглежда. – Само ги затвори.

Той я послуша, а ангелчето покри очите и слепоочията му с длани и се съсредоточи. В съзнанието си Сами се намери на място, обляно в ослепителна светлина, която сякаш струеше от всички посоки. Вече не седеше на металната седалка в кабинката, а на гигантски клон, голям колкото футболен стадион. Пейзажът под краката му представляваше експлозия от всички цветове на дъгата. Можеше да гледа завинаги: красотата нямаше да избледнее, а той нямаше да й се насити.

Дъхът на Сами спря. Страхът го напусна. Сърцето му се изпълни с неописуема радост, с онова трепетно чувство, което изпитваше човек, щом се завърне у дома след дълъг път. “Едем?”, помисли си той с благоговение. “Едем,” отговори в ума му Лукса.

Около тях се носеха ангели, сияйни образи с лъскави крила. Лукса го хвана за ръка; двамата вече не седяха, а се носеха във въздуха. Когато виенското колело пое нагоре, Сами беше напълно забравил, че тялото му се намира в тясна кабинка. Той не просто се издигаше: той летеше.

“Ела с мен,” прошепна в мислите му Лукса, а полъхът на вятъра върху лицето му му подсказа, че слизат. Приземиха се на друг клон, а Сами извърна глава и погледна нагоре. Дървото на живота растеше докъдето стигаше взорът му, а и отвъд. Беше по-високо и от най-високия нюйоркски небостъргач. Дори ако стотици ангели се хванеха за ръце, едва ли щяха да успеят да обхванат величествения дънер от край до край. Сами отново полетя, а клонът бързо се превърна в ситна точица под него. Страхът не съществуваше. Височината беше мястото, от което той гледаше океана от цветове под краката си. Той отново полетя…

… и почувства как Лукса отдръпва дланите си. Той отвори очи и видя, че не се намира в Едем. Висеше на седем метра от земята в метална кабинка в покрайнините на Денвър, Колорадо. Нямаше го вече Дървото на живота, изчезнали бяха всички ангели, но преживяването бе оставило в него невидима следа, която не можеше да опише с думи или да бъде заличена с времето. Сами докосна бузата си с върха на пръстите си и разбра, че е мокра от сълзи. Чак тогава осъзна, че ангелчето е опряло главичка на рамото му и кротко го наблюдава.

В този момент колелото се премести отново. Беше техен ред да слязат.
- Ще повторим ли? – попита я нетърпеливо Сами.
- Мислех, че те е страх от високото – намигна му ангелчето и се нареди на опашката.

Вместо да отвърне на закачката, Сами взе ръцете й и в своите и ги целуна, а в ума му изплува строфа от Псалми: „И в долината на смъртната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга - те ме утешават".

Лукса го погледна право в очите и му се усмихна, сякаш отново бе прочела мислите му.

---------

Самюел излезе от стаята си по пижама. В коридора беше тъмно, но ако запалеше лампите, рискуваше да привлече вниманието на майка си, която все още гледаше филм във всекидневната. Спря се пред вратата на гостната, къде спеше Лукса в компанията на новия си плюшен мечок. Щеше да почука, да влезе и да се пъхне под завивките при нея. Щеше да й благодари за най-прекрасния ден в живота си и да й разкаже за онова неповторимо чувство на пълно спокойствие и свобода, което го бе обзело, когато тя мислено го пренесе на Едем. Бе почувствал със сърцето си копнежа на Лукса по дома. Ангелчето бе споделило с него най-съкровения си трепет и сега той я чувстваше по-близка от когато и да е било преди. Щеше да й каже всичко това и да й прошепне в ушенцето, че я обича. После щеше да я прегърне и да я целуне по топличките, розови, изящни ангелски устнички. Ръката му се вдигна и той се приготви да почука.

Ръката му се спря във въздуха. Не му достигна кураж. Той въздъхна и прокле на ум собственото си малодушие. Щом беше на прага й, поне можеше да влезе, да я погали и да й каже, че е прекарал страхотно в лунапарка с нея.

Той отново посегна към вратата, но така и не почука. Вместо това опря чело в стената и въздъхна дълбоко. Каквото и да й кажеше, нямаше да е достатъчно. Думите не можеха да опишат чувствата, които напираха в неговото обърканото и влюбено сърце. Сами хвърли последен поглед към вратата на гостната и се усмихна тъжно. Преди ангелчето не можеше да заспи само. Само за няколко месеца ролите им се бяха разменили.

Вратата, която се отвори пред него, беше на собствената му стая. Той се прибра и въпреки че цяла нощ сънят не го споходи, повече не излезе до сутринта.

---------

На другата сутрин Сами отиде на училище недоспал и уморен. В двора на училището почти се блъсна в Кейра, която идваше към него с учебници в ръце.
- Хей, Сами.
- Здравей, Кейра! Извинявай, не те видях.
- Вечно витаеш в облаците.
- Опасно близо си до истината – каза той безгрижно и сам се усмихна на шегата си.
- Имам една молба към теб. Става дума за домашното по математика. Много ми трябва добра оценка, а не мога да се справя сама.
- И искаш да ти помогна?
- Нямаше да те моля, ако не беше наистина важно.
- Добре тогава. Чакай ме в библиотеката след часовете.
- Много ти благодаря.
- За нищо, но гледай да не закъсняваш.
- Ще бъда точна – обеща му Кейра и се скри в училището.

---------

Лили Ан Бронски, най-печената деветокласничка в училището, седеше на прозореца и наблюдаваше двора, както би правила Кралица Елизабет от терасата на Бъкингамския дворец. Погледът й се спря на двете фигури близо до входа. Дясната й вежда се повдигна точно на половин сантиметър и на гладкото й чело над нея се появи фина бръчица. За какво ли имаше да си говори богаташката глезла с онзи очилат смотаняк?

Лили видя Кейра да му маха за довиждане, сякаш с каналния плъх бяха първи приятелчета от детската градина. Това беше същият нещастник, който им се репчеше в столовата, и заради когото нейният Боби бе отстранен за седмица от училище. Какви ги въртеше зад гърба й червеноглавата фръцла?
Лили Ан Бронски не забравяше и не прощаваше. Очите й, големи, кафяви и влажни като на кошута, се присвиха. Седнала край прозореца като кралска особа на трона си, тя мислеше. Беше неин ред да направи ход на шахматната дъска. Царицата щеше да се премести и с помощта на верния си офицер да си осигури победата. Устните на Лили се извиха нагоре в тънка усмивка. Намираха се в нейното училище и именно тя щеше да им преподаде следващия безценен урок. Щеше да събори двете малки пешки от дъската и да се смее с пълно гърло на падението им.

---------

Мисти прокара пръсти през лъскавите къдрици на Лукса, която кротко седеше в краката й с наведена глава. Обожаваше да сплита гъстата й, дълга до кръста коса в сложни прически, както правеше със сестра си, когато двете бяха ученички. Ангелчето живееше с тях от по-малко от месец, но когато беше навън, на Мисти й се струваше, че къщата е глуха и празна. “С хубавите неща се свиква лесно”, помисли си тя.

- Още малко търпение, миличка, почти съм готова. - Мисти завърза последната плитка с ластиче и я вмъкна под съседния кичур, който нарочно беше оставила по-хлабав. Огледа ангелчето от всички страни и й се усмихна широко. – Като кукла си, но сто пъти по-красива.

- Благодаря ти – каза Лукса и я целуна по бузата.
- Доставя ми удоволствие! Сега отиди да се видиш на огледалото и се покажи и на Сами. През това време ще запаля една цигара и като се върнеш, ще направим заедно вечерята.
- Мисти – каза й ангелчето много меко. – Недей да пушиш толкова. Лошо е за болестта ти.

Майката замръзна на място. Пакетът цигари, който държеше, се изплъзна от ръцете й и падна на пода.
- Ти знаеш? – каза тя. Гласът й трепереше.
- Да, от известно време насам. В момента се чувстваш свъсем добре, сякаш никога нищо не е било, но сама знаеш, че това отново ще се промени. Трябва да кажеш на Сами.

- Аз...аз... Толкова е трудно, миличка. – Сълзи потекоха от очите на Мисти. Ангелчето я прегърна силно. – Не съм готова, не съм готова за това! Един ден ще събера сили да му кажа истината, но все още не мога.

- Сами много те обича и се тревожи за теб. - Мисти заплака още по-силно, а Лукса триеше сълзите й с пръстче. – Мъчно ми е, че си толкова тъжна. Не исках да те разстойвам.

- Няма нищо, миличка. Ти не си виновна. Права си. Сега съм добре и не ме боли. Затова понякога съвсем забравям за болестта, сякаш тя е била някакъв далечен, лош сън от миналото, сякаш никога не я е имало. Болестта ми е като бомба с часовников механизъм. Когато се спра и се заслушам, мога да чуя как тиктака в мен. Тежи ми, че крия от него, но как да застана пред сина си, пред моя мил, свиден, единствен син и да му кажа в очите, че майка му скоро ще се превърне в инвалид?

Мисти захлипа в шепи. Ангелчето също се просълзи.
- Разбери ме, затова отлагам този момент. Ако мога да подаря на детето си още едно безгрижно лято, още една есен, защо да не го направя? Но ти, миличка, също си права. Сами има право да знае, не мога да пазя вечно болестта си в тайна. Затова нека направим така: засега ще спестя това на сина си, а ако – когато – започна пак да се влошавам, ще поговоря с него. Обещавам ти.
Лукса кимна, целуна я по все още мократа буза и отново я прегърна.

- Само за едно те моля: не казвай на Сами какво сме си говорили.
- Разбира се.
- Благодаря ти. – Мисти набързо изтри последните следи от сълзи с опаковата страна на ръката си. – А сега да се усмихнем широко и да сготвим заедно една хубава вечеря, нали? Но първо отиди да видиш каква хубава прическа ти направих.

Лукса най-неочаквано се оплези и се поклони театрално, а Мисти, още с червени от плач очи, прихна да се смее.

- Няма ме, няма ме вече – каза ангелчето и изчезна от кухнята. Първо се завъртя пред огледалото в банята, разгледа внимателно сложната плетка на косата си и се затича към спалнята на приятеля си.
- Сами, Сами, виж ме!

Както обикновено, Самюел седеше на земята до прозореца и четеше. Когато ангелчето влетя в стаята, той стреснато вдигна глава и скри зад себе си книгата, която държеше. Лукса осъзна, че е прекъснала нещо.

- Съжалявам, Сами. Трябваше да почукам. Ще те оставя на мира.
- Няма нищо, Лу. Не си тръгвай, остани при мен.
Ангелчето затвори вратата зад себе си и седна на земята до него.
- Ще ми покажеш ли какво четеше? – Лицето на Сами се покри с руменина, но той не я спря, когато тя посегна зад гърба му. – Нали може да погледна?

Ангелчето взе книгата в ръце и прочете заглавието:
- „Диско танци по двойки: стъпка по стъпка от нулата до съвършенството” от Лорън Лавлейс и Саймън Малоуни. Учиш се да танцуваш?
- Аз... не...не. – Сами се изчерви още по-силно. След миг на колебание той прочисти гърло и подаде на Лукса цветен лист хартия.
- Покана за празненство по случай 16-тия рожден ден на Сабрина Танкреди. Ще бъде на Хелоиун, от 6 часа. Кога е Хелоуин?
- След две седмици в събота. На 31 октомври.

- Пише, че всеки трябва да дойде с костюм и с партньор за танците. С кого ще отидеш?
- С никого. Няма да ходя.
- Защо не попиташ Кейра? Нали станахте приятели?
- Чух, че Кевин Маккой вече я е поканил – изпъшка Сами. – Освен това не мога да танцувам.
- Но си купи самоучител, нали?
- Все едно! – Той взе книгата от ръцете й и я премести от другата си страна. – Няма с кого да отида, а по-скоро старата ни ябълка ще се научи да танцува диско, отколкото аз.
- Но на теб ти се ходи на това празненство.

Сами въздъхна дълбоко и се втренчи в поканата.
- Добре де, признавам си! – каза той. – Ако не броим Ерик и Джорди, никой досега не ме е канил на парти за рожден ден. Цялото училище ще ходи. После всички ще говорят само за това поне една седмица!

- Значи непременно трябва да отидеш. Покани Кейра, а аз ще се погрижа за останалото.
- Какво имаш предвид?

Ангелчето се ухили дяволито.
- До Хелоуин разполагаме с цели две седмици да стигнем от нулата до съвършенство.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ,
което вероятно ще публикувам на Хелоиун. :)