автор: papacot

Пред нея винаги сме голи.
С откъснати крила при полет.

И бързаме към тази смърт.
По някакъв отъпкан път.

Дали любов е, аз не зная.
С децата ни навън играе.

Не смея да прекърша цвете.
Но виж кръвта ми по ръцете ми.

Навярно твоята поличба
ще ме опази от двуличие.

Но никога не би ми върнала
живота, в зимите разгърден.

***

А бягство от любов е сила.
И аз, и ти, от нея пием.

Къде ли в космоса ще стигнем?
С поредната лъжа и тримата…

И падат мънички звездици
в мазето на достойни рицари…

Заблудата не се е свършила.
Мирише на мечти и мърша.

Дали насън не ти е хрумвало
да кажеш – майната на думите?

И да се свиеш във леглото ми
като орел, прегърнал охлюв?