автор: dani78

И тази сутрин Григор стана рано, обръсна се внимателно, сложи си някакъв приличен афтършейв, погледна се в огледалото. “Остарял съм, дали ще ме познае? Аз нямам нова и модерна марка джиесем да я набера, ако случайно не се познаем? Не, не вярвам много да се е променила? Да, ама какво иска и защо толкова настояваше да се срещнем?
Мислих си, че повече няма никога да се видим, а тя потайничко ми спомена, че има нещо да сподели.....каква ли е тайната й?
Григор продължи да разсъждава- отвори стария хладилник, но не взе нищо, не му се ядеше. Погледна напрегнато часовника си, нави го някак по навик - каза си “Само още два часа остават до срещата ни”. После отвори гардероба, чиято врата изкърца, извади стария черен костюм, провери още веднъж колко пари му бяха останали от пенсията, сложи ги прилежно в кожения черен портфейл, усмихна се....... взе от закачалката безупречно огладената риза от снощи, избра червената с кафяви ивици вратовръзка, която беше купил специално за срещата с нея и започна да се облича......Отново хвърли нетърпелив поглед към часовника, погледна се в огледалото, стегна възела, усмихна се и каза – тръгвам, че имам и цветя да купувам!....
Качи се на недалечната спирка на автобуса за “Плиска”, не седна, защото не искаше да мачка панталона си, а гледаше някак разсеяно движението в този час по Цариградско. На “Плиска” слезе и се отправи не към сергиите с цветя, а към един от магазините. Огледа букетите, избра най-хубавия, не трепна дори за миг, когато продавачката каза: "50 лева. с отстъпка", а си помисли: “Аз все я обичам! Макар и след близо 40 години”......Вече можеха да се срещнат след толкова години раздяла, преосмислили живота си.......Часовникът отброяваше секундите, когато тя слезе от едно такси, огледа се и се отправи към мястото. Той веднага я позна. Затича се без да иска и с пресъхнал глас, промълви:
- Юлия, тук съм..............- прегърна я и й подаде букета.
Чак сега тя се обърна и той я забеляза- остаряла малко, елегантна, с прическа, хубава рокля под шлифера й, черни обувки. Тя се сепна за миг, погледна го, като чак тогава се усмихна и топло каза:
- Гришко, здравей!
- Нека отидем в новия ресторант отсреща- срамежливо рече той- искам да си поговорим добре, а и на теб да ти е приятно.......след толкова години един без друг си заслужава да си подарим този миг.........
Тя нищо не каза........Тръгнаха, а той скришом я оглеждаше, въпреки че тя чувстваше как погледът му се спуска и вдига отгоре-надолу. Само се усмихна и си мислеше: "Такъв чудак си е останал! Вече е на 70, но.......”. Седнаха в ресторанта, поръчаха, но мълчаха. Чак сега той й хвана ръката, топла, за разлика от неговата студена и леко потна. Тя се усмихна, погледна го в очите и рече:
- Студен си, а навън все още има слънце. Да не си болен? Видът ти е добър, но..........
- Нека не говорим за това. Спомням си, че беше отличничка .....тогава нали и замина. Дипломираше се, нали......?- рече той.
- Да, всичко си спомняш. Остарял си малко, ала си запазил сърцето си....
- Не, вземам отдавна цяла шепа хапчета. Държа се, вече нямам прегледи в болницата, но...........живея прилично. Виждаш здравеопазването ни изпитва трудности, викаха ме в една частна практика за немалко пари, но не ми се занимава..........сам съм и парите ми стигат. Сърцето си обаче сам няма как да прегледам.....ти да не искаш да отида в болница?- опита се да се засмее той.
- Бъди по-сериозен. Пази се! Моля те! Не ме питаш защо съм тук и защо след толкова години те потърсих?- рече направо тя.
- Не знам. Може би от любопитство, едва ли още ме обичаш?......Мислех, че познавам жените, имах толкова колежки и сестри в клиниката, те всички ме уважаваха- колко хора спасих, а и предотвратявах инфаркти......идваха после благодарни, обаждаха ми се, но....Моето сърце понякога изхвръкваше при поредния спешен случай. Сега ходя на Витоша, запъхтявам се вече, като качвам Черни връх, скоро май няма да мога да го покорявам.....ала това е природата..........
- Аз пък съм гинеколожка. Потърсих те не от любопитство, имам нещо да ти кажа сериозно и много специално. Готов ли си да ме изслушаш? Обещай ми само, че няма да се вълнуваш прекалено! .........
- Слушам те.- вече каза той, поглеждайки я право в очите.
- Прости ми, че те оставих преди близо 40 години. Нямах обаче друг изход! Диагнозата ти ми се стори страшна, а и една колежка ме посъветва така да направя. Трябваше да се проведе интензивно лечение, а не се и знаеше какво после ще се случи....сега медицината напредна, имаме светила, можеше и операция тогава да се наложи, прилага се и нова техника, препаратите са изчистени максимално от странични ефекти, но в онези дни.......има и нещо друго- бях бременна от теб. Не знаех дали да оставя плода........една позната дори ми бе уредила криминален- представяш ли си аз, влюбената в гинекологията да извърша аборт на 25 години? Затова реших да избягам по време на тази специализация в Швеция.........там срещнах Ерик, излъгах го, че от него съм бременна и се роди Георг. Кръстих го на теб..... а всъщност и той на теб прилича. Знаеш ли колко само е здрав и силен, много го харесват и уважават .....Сега е кардиолог като теб в една болница на Стокхолм. Е, това е....имаш син ....Георг!....Прости ми, ако можеш!
Григор се просълзи, пребледня и едва каза:
- Аз имам син?..............как можа толкова време да го криеш?
- Нямах друг изход. В Швеция успях. Работя още, а и Ерик ме обича. Купихме си къща в Синеморец миналата година. Идвам често тук, но не намирах сили да те потърся и кажа истината. Неотдавна изповядах този свой грях в една малка селска църква край морето, а свещеникът ме посъветва: Да събера смелост и те намеря".......ето- тук съм!. Знаеш ли- Георг миналата година ме изненада за Коледа- каза ми на български "Честита Коледа! Бъди винаги такава всеотдайна майка"..........аз се разплаках, а той ми каза, че учи близо година вече български.........другата седмица идва тук! Искам да се запознаете!
Григор се изчерви, запали цигара и каза:
- Ще ви чакам! Това вече променя живота ми. Значи съм имал син, а ти си мълчала......Прощавам ти! А минаха толкова години.........
После погали ръката й, а тя само се усмихваше. Той размишляваше: Значи съдбата ми се отблагодари за толкова направени добрини от мен! Мислех си, а и се колебаех дали мога да имам здрави деца тогава? Не търсех трайно и сериозно обвързване, лутах се, а спасявах животи! Така минаваха годините........а сега съдбата ме е възнаградила! Мислех, че ще си остана сам ! Търсех после любовта, истинската, голямата, но не я откривах, а всъщност макар и здрав напълно вече, се притеснявах сериозно да се обвържа! Имах толкова почитателки.............Спомням си едно момиче, чиято майка спасих, как ми изпрати писмо, в което казваше, че била влюбена до полуда в мен, та дори искала дете . Засмях се, но и засрамих...... Тя пък близо година ме преследваше. Обаждаше се в клиниката, идваше да пита за лекарства, молеше ме да излезем и се разходим в парка, звънеше на вратата на отделението- знаеше графика на дежурствата ми.....веднъж дори ми бе донесла списък на представленията на любимия ми театър, канеше ме у тях- като казваше, че щяла да си плати- уж да прегледам майка й, която се бе възстановила сравнително добре........Виждал съм и отпечатъци на целувки на вратата на кабинета ми, в който приемах следобед....Какво ли не е било.......А сега...изведнъж се оказах и баща? След толкова години......Някога живеех в един висок блок в “Дружба” срещу една детска градина, гледах скришом как родителите водят децата си сутрин и благородно завиждах. Вечер ходех между другото на една детска площадка, пушех, мислех за кардиологията, за неспортуващите и затлъстяващи деца, гледах ги малчуганите как се катерят по пързалките- чудех се дали някога и аз ще мога да водя и ги вземам от градината...щях ли да казвам на съпругата си сутрин колко е хубава и да я целувам нежно, а после да водим малките на градина или училище......Бях вече напълно клинично здрав- показваха изследванията, но не се престрашавах да се обвържа трайно, а в кардиологията нямаше и минутка спокойствие...Мъчно ми бе нощем, че обикновено съм сам- затова давах безброй дежурства - излизанията с лудо влюбени момичета не ги вземах толкова на сериозно. Към петдесетте обаче почна да ми тежи.....Ставах призори, пушех, пиех кафе, крос до езерото независимо от времето, а после първи в клиниката. Радвах се обаче че съм добър кардиолог и ме ценяха....Спомням си как вечер преди Коледа пускам безброй есемеси в подкрепа на деца- сираци, парите не ги щадя...... Мисля си- колко някога търсим щастието, а съдбата ни го изпраща в най-неочаквания за нас миг........Да чакаш толкова години..........това го наричам съдба, а и все още вярвам в знака на провидението! Да, наистина..........................