автор: shefkata

„Къде сте ?” – умолителният въпрос се отрони неканен от устните и и увисна в последвалата го тишина.
Очите и бяха премережени от сълзи. Краката не я държаха вече. Умората тегнеше върху крехките и рамене. Мечтата и – тази, която беше чакала толкова дълго се изплъзваше между пръстите и. Нейният собствен свят се сриваше пред замъгления и поглед с гръм и трясък. Да, точно в този момент имаше нужда от приятели. От тези, пред които можеше да плаче, да излее мъкат си, имаше нужда да усети нечие рамо под клюмналата си главица...Затова и въпросът неволно се изплъзна от треперещите и устни...Но нямаше никого. Никой не и отговори.
Останала без дъх, тя се свлече на земята и зарови пръсти в косата си.
Защо трябва да е така ? – помисли си тя - Защо, когато имаш най-голяма нужда от нещо или от някого, то никога не е на мястото си ?! Защо всички имат право да изискват от теб, да ти се сърдят и да имат някакви очаквания ? Защо могат да те скастрят публично и да те упрекнат, когато сами не са си задали въпроса - това ли ти трябва ?! Защо просто не те попитат от какво имаш нужда ?! Защо всички търсят разбиране в очите ти, а в техните не виждаш такова ?! Как да видиш нещо, което го няма...”Глупачка” – изруга тя на глас и стисна в юмруци мъничките си длани. Винаги си била глупава. – упрекна се - Винаги си се опитвала да постъпваш правилно, да бъдеш там, където си необходима, да даваш всичко от себе си и да искаш да даваш още. Винаги си търсила един по-добър и по-усмихнат свят и винаги си пренебрегвала себе си. Ето и в момента го правиш. Много дълго чака, много силно искаше, много вярваше в собствения си успех, а сега всичко бавно изтича между пръстите ти. Сама се провали. Сама остави вятъра да отнесе желанието ти, затова сега и само трябва да се справиш. Не ти трябва рамо, на което да плачеш. Само ще съсипеш и намокриш нечия нова, хубава риза. Само ще натовариш някой със своите грижи и проблеми. Само ще досадиш някому.
Трябва ти търпение, да приемеш нещата, които вече не можеш да промениш. Трябва ти воля, за да се бориш за онези, които все още можеш да постигнеш, защото най-важното още ти предстои и вяра, в собствените ти възможности. Стани от тук и избърши сълзите си. Време е вече да се научиш, да разчиташ само и единствено на себе си. Време е да осъзнаеш, че хората които обичаш и на които държиш, няма да са до теб винаги, за да ти подават рамо. Време е, да спреш да питаш...
Когато погледът и се проясни и малките топли струйки престанаха да мокрят лицето и, тя се изправи. Подтисна болката в крайниците си, преглътна горчивия вкус в устата си, оправи разпиляната си коса и тръгнъ напред...сама !