автор: Narwal

- Бях спасена от испанците. Но ескадрата им продължаваше на тежка мисия в преследване на Хайредин и Тургут Рейс. Оставането ми там беше невъзможно. Един от капеланите на ордена на хоспиталиерите ме прибра при себе си и ние бяхме оставени в Родос.
Там работех в болници и сиропиталища, научих няколко западни езика, но не смених вярата си. Не можах да стана част от Светата Католическа Църква, Ваше Светлост. Останах си вярна на православието. Не ме корете за това! Считам, че вярата е като майката. Просто се раждаш с нея и независимо, че има добри и лоши майка, не моеш да я смениш. Може би тук се крие и Божия промисъл. Винаги да оставаш верен на себе си. Сърцето обаче ме теглеше към моите момчета. Макар времето да минаваше, мисълта за тях не ме напускаше. Бях сигурна, че някъде ще ги срещна. Ще ги позная. Ще ме познаят и те. Майката не се забравя. Невъзможно е! Сигурна съм! Веднъж великият магистър Филип дьо Л`Исла Адам ме извика при себе си. Въведоха ме в тронната зала на рицарсия дворец в Родос. Великият магистър не беше сам. При него стоеше млад рицар с буйни руси коси и добре оформена руса брадичка. „Влез дъще моя!, подакани ме великият магистър, „Влез! Разказаха ми всичко за теб. Възхищавам се на твоята храброст и майчнска обич. Но сега времената са трудни. Ние сме в постоянна война с османците. Нуждаем се от помощта на всеки, който е готов да се бори с това грозно нашествие в християнските земи. Искрено желая да мога дарзчитам и на твоята помощ.” Бях удивена. Никога не съм очаквала великият магистър на този прославен орден да потърси моята помощ, помощта на една нещастна българка, тръгнала подир мъката сив далечни и чужди земи. Но гласът му ми се искрен и аз отвърнах, че съм винаги готова да служа за святото дело на Христовата вяра. Това той ми представи младият рицар. „Това е рицарят Жан Паризо дьо ла Валет. Той носи тежката задача да ни снабдява с вярна и актуална информация за намеренията на османците. Организира нашата разузнавателна мрежа в сърцето на врага” и той посочи на картата, която стоеше на огромното ми писалище, „Тук в Константинопол. За нас е много важно да знаем дали Сюлейман се готви да ни нападне или подготвя поход към Персия, срещу шах Тахмасп І. За нас това е от голяма важност, защото силите ни са ограничени и без помощ от Ватикана и европейските монарси няма да оцелеем. Послушай Жан дьо ла Валет, дъще моя! Той ще ти даде пълни указания какво да сториш. Нека Бог те закриля! Не вярвах на очите си. Поставяха ми важна задача. Изпращаха ме в Константинопол, където отначало исках да отида. Сърцето ми се изпълваше и гордост и с радост и ...с малко страх пред неизвестностите. Жан дьо ла Валет беше изключително галанатен кавалер. Досега никой не беше се отнасял с мен по начина, по който ми показа. Обръщаше се към мен с „Уважаема госпожо”, покланяше се когато се разделяхме. Обяснявяше ми бавно задачите, които трябваше да изпълня. Даваше ми пълно описание за хората, които трябва да срещна. Не вярвах на очите си. С мен ли се случваше това?! В Константинопол трябваше да се срещна с eдна робиня, която работеше в кухнята на харема на султан Сюлейман. Работеше от години и си бе спечелила уважението на целия османски двор. Пускаха я на пазара сама да си избира продуктите. Досега донасяше сведенията по наш човек, сред моряците на венецианските и генуезки кораби посещаващи Босфора, но сега тези посещения бяха забранени и връзката бе прекъсната. Задачата ми беше аз да я възстановя и да се поитересувам от военните подготовки на османските първенци. Харемът на султана от години беше жужащ кошер и клюките се разнасяха навсякъде и толкова бързо, че дори подсказваха някои от решенията, които Сюлейман още не беше взел. Това се дължеше на твърде многото нежни представителки, с които беше пълен. Тези създания нямаха никаква друга работа, освен да забавляват себе си и султана. Стомасите им бяха пълни, но главите празни. Много им се искаше да изпитат някаква емоция, че знаят нещо, което другите не знаят. И по този начин информацията се разпространяваше из целия двор. Жената се казваше Захиде. Всеки вторник след обед излизаше на пазара и с часове обикаляше сергиите за зеленчуци. Като отличителен белег носеше ярко червена забрадка. Към нея можеше да се подходи само със специална парола, която Жан дьо ла Валет ми каза преди заминаването. Този път не пристигнах в Константинопол като робиня, а като съпруга на египетски търговец, който също всъщност беше копт, но се правеше на вярващ мюсюлманин. Облякох се в черно, прикрих изцяло тялото си, освен очите и отидох на пазара, край Златния рог. Срещнах жената и след като разменихме няколко думи, тя ми предаде: „Спасявайте се! Султанът подготвя петдесет хиляди еничари за нападение над Родос. Строят се нови кораби, строят се и обсадни кули, които да плават по море. Очаква се нападението да стане в средата на лятото.” След като получих желаните сведения я попитах дали не знае нещо за нови еничари доведени от България. Описах и как изглеждат момчетата ми. Захиде ми отоговри, че не знае. Младите еничари не идвали в Константинопол. Водели ги в тайни школи в Мала Азия и го потготвяли при много строг режим. „Не ги търси, мила!”, загрижено ми отговори робинята. „Те вече не са твоидеца.” Това, което става от тях няма де ти хареса.” Очите ми се напълниха със сълзи, но аз не се отчаях. Решила бях да ги намеря, ако ще света да обърна, ако на дъното на морето да сляза. Завърнах се в Родос и предадох всичко дословно на Жан дьо ла Валет. Рицарят остана много доволен от изпълнението на задачата, но и доста загрижен от полученото съобщение. Стисна ми ръката и се спусна към двореца на великия магистър, а аз останах сама с мъката си. – Мария избърса сълзите си и продължи: