автор: ednaotvas

Казвала ли съм ти,
че още
в мен се намира
мъничка стаичка.
Една такава
подредена (или почти),
в която ходя понякога.
На гости. На непроветреното минало.
Там не съм точно вкъщи,
макар че познавам всеки детайл.
И кафето ужасно горчи,
когато приседна
на трикракото столче
(поне в случаите щом огледалото ми се мръщи).

Там часовникът отдавна е спрял.
Не отброява. Нито стъпка напред. Не върви.
(Вероятно от страх
да помни всички пропуснати мигове).

Там пердетата са от крехък кристал
и не смея да ги отместя.
Ослепявам,
ако си позволя да го сторя.
Тъй като Истината притежава уникалното свойство –
в най-нежелания момент да проблесва
до пронизителна болка. До обгръщане с нея.

Гласовете там са музикалния фон.
(Твоят глас също го има, разбира се!)
И говори, говори, говори. Не спира.

Климатът е особен.
Ужасно капризен
(наречи го луд и незрял).
За секунди от минус трийсет
достига
рекорди от ада.

Там съм мъничка като Палечка,
непорастваща като Пипи,
не на мястото си като Хъмфри ван Уейдън
и абсурдна като сняг във лила и оранж.
Друг път изглеждам
прекалено голяма. Даже тъжна.
Въпреки че все пак никога не ставам точно жена.

Там
цветовете са незатихнали.
Като морски вълни.
И рисуват картини. Ярки и семпли.
Издълбават с кухи рапани сърцето ми.
След което утихват.

Щом пожелая
мога да видя всеки кадър,
всеки ден, всеки филм
от живота си.
Стига
да се престраша и да спра пред огромната лавица,
да избера (след като внимателно изчета
кратките напомнителни текстове.
Да не би да отворя погрешния спомен).

---
А
казвала ли съм ти,
че много пъти съм искала
да посипя с барут целия под.
Да нахвърлям отгоре наличната грамада от стихове.
И
да оставя лупата,
която използвах за всичките ми измислици,
да свърши останалото.
Докато затварям очи
на топло,
в креслото от кожата ти,
в средата на скришната стаичка...

http://www.youtube.com/watch?v=1FER6v25OcA&feature=player_embedded