автор: starozagorez

Решихме със внука да пуснем хвърчило.
Огромно...Че даже орел да завиди.
Нашарено цялото...Много красиво...
Със дълъг конец, че да стане невидимо.

ВнукЪт ми - щастлив. Сам иска да литне.
Полето пресича - свободно и щуро сърнЕ.
Аз сам се превърнах в жребеца-яздитен,
готов всеки вятър в екстаз да прегърне.

Няколко пъти ме чукна по темето.
ВнукЪт изора полето с носа си.
Цял ден се надбягвахме с времето.
Небето от себе си все го отблъсква.

ВнУкът ми каза: "Неправилен вятър!"
Аз виждам, обаче, към нас е привързано.
Няма сърцето на авиатор.
И да целуне небето - не бърза...

12.10.2012 г.
781 Б. Алекс.